Български език

Христо Ботев

2011-07-25T09:24:00.000-07:00

Произведения на великия български автор и революционер Христо Ботев.

Майце си
Към брата си
Елегия
Борба
До моето първо либе
На прощаване
Хаджи Димитър
Моята молитва
Обесването на Васил Левски

      Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

      През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

     От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

     Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

    На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Нелични глаголни форми

2010-10-14T11:45:00.001-07:00

Неличните глаголни форми са форми, които не притежават граматическата категория лице. Те представляват преход между глагол и някоя друга част на речта. В българския език нелични глаголни форми са: причастията, деепричастието и отглаголното съществително.

Причастията съчетават особеностите на глагола и прилагатилното име. Те се характеризират по време ( сегашни и минали ) и по залог ( деятелни и страдателни ). Причастията притежават и граматичната категория вид. Менят се също така по род и число и се членуват. В събременния бълргарски книжовен език различаваме 4 вида причастия : сегашно деятелно ( четящ ), минало свършено деятелно причастие ( чел ), минало несвършено деятелно причастие ( четял ) и минало страдателно причастие ( четен ). Миналите причастия могат да се употребяват и като част от сложни глаголни форми ( чел съм, четено е, бях чел ), а сегашното деятелно причастие се употребява само като определение.

Деепричастието е неизменяема глаголна форма, която по същността си представлява „глаголно наречие” Образува се от основата на минало несвършено време с помощта на наставките –айки, -ейки

-ийки. Деепричастието изразява второстепенно действие, което съпътства соновното действие в изречението.

Той вървеше, държейки шапката си в ръка.

Основно изискване при употреба на деепричастието е подлогът на действията, изразени със сказуемото ( главния глагол в изречението ) и с деепричастието, да бъде един и същ. Употребата на деепричастието е характерна предимно за книжовната реч, а не за разговорната.

С термина „отглаголни съществителни” в българската граматика се означават само онези образувани от глаголи съществителни, които се образуват с помощта на наставката –не ( ходене, писане, падане ). Тези съществителни означават глаголни действия. С тяхна помощ назоваваме действието само по себе си, без връзка с неговия вършител и времето на извършването му.

Граматическа класификация на думите

2010-10-14T11:43:00.001-07:00

Различават се три вида граматически класификации на думите :

1) семантично-граматична класификация – в нейната основа стои общото между значението на думите и граматическите им свойства. В българската граматика традиционно е
прието схващането,че съществуват 10 класа думи (като синонимен термин се употребява и „ части на речта” ). Класовете думи са : съществително име, прилагатилно име, глагол, числително име, местоимение, наречие, предлог, съюз, частица, междуметие. Всеки един от тези класове думи се характеризира със свое собствено значение, а някои от класовете думи имат и свои собствени граматически категории.

2) морфологична класификация – взема под внимание дали думите са изменяеми или неизменяеми. Изменяеми са тези части на речта, които менят формата си чрез окончания или формообразуващи морфеми ( същ. име, прил. име, числ. име, местоимение, глагол ). Неизменяемите части на речта не менят формата си, но при някои от тях има вариантни форми ( наречие, предлог, съюз, частица, междуметие ).

3) синтактична класификация – базира се на службата, която думите изпълняват в строежа на изречението – дали могат да бъдат самостойни ( подлог, сказуемо, определение, допълнение или обстоятелствено пояснение ) или изпълняват „служебна” функция ( свързват самостойни части в изречението и изразяват различни отношения между тях ). Самостойни части са : същ. име, прил. име, числ. име, глагол, местоимение и наречие, а несамостойни ( служебни ) части са : предлози, съюзи, частици. Междуметията са страничен клас думи – те не се причисляват нито към самостойните, нито към несамостойните части.

Изложената дотук граматическа класификация може да се представи със следната таблица :

Класове думи ( Части на речта )
Морфологична класификация	Семантично-граматична класификация	Синтактична класификация
Изменяеми	1.Съществително име 2.Прилагателно име 3.Числително име 4.Местоимение 5.Глагол	Самостойни
Неизменяеми	6. Наречие	Самостойни
	7. Предлози 8. Съюзи 9. Частици	Несамостойни
	10. Междуметие	Странични думи

А в следващата таблица са представени отделните класове думи и граматическите категории, които те притежават :

Клас думи	Граматическа категория
Съществително име	Род, число, определеност, бройна форма за мн.ч.
Прилагателно име	Род, число, определеност ( според същ. име ), степен
Числително име	Определеност, мъжколичност
Местоимение	Род, число, определеност, лице ( за личните мест.), падеж
Глагол	Лице, число, време, вид, залог, спрежение, наклонение
Наречия, предлози, съюзи, частици	Нямат граматически категории, защото са неизменяеми.

Падежът като граматическа категория при съществителните е отпаднал и днес се срещат само някои падежни остатъци при някои от формите на местоименията. При някои съществителни се е запазила звателната форма. Съществителните имена от м.р. , които в ед.ч. завършват на съгласна, имат в мн.ч. една особена форма, наречена бройна форма, която се употребява само след числителни имена и след числителните наречия колко, няколко, толкова.

Напр. Имате ли билети ?

Но ако посочим точния брой на билетите трябва да кажем : Дайте ми три билета, а не три билети.

Препоръчително е при съществителни за лица след числителни имена да се употребява обикновено множествено число, а не бройна форма.

Напр. В нашето училище има 8 учители и 95 ученици, а не 8 учителя и 95 ученика.

Особено недопустима е употребата на бройна форма след специалните мъжколични форми на числителните двама, трима .

Напр. Трима студенти, а не трима студента ; двамата клетници, а не двамата клетника .

Числителните имена имат една специално форма, кято наричаме мъжколична, защото се използва само при лица от мъжки пол. Тя се образува с наставка -ма или –има : двама, трима, четирима ... Ако в групичка от хора има поне 1 мъж или дете от мъжки пол, трябва да се употреби мъжколична форма, когато лицата от групичката се назовават. Ако в групата има 3 мъже, 1 мъж и 2 жени, 2 жени и 1 бебе момченце, то те ще бъдат описани с числителното име тримата.

От числителните бройни само едно и две се менят по род, защото се държат като прилагателни имена.

Един мъж, една жена, едно дете

Числителното две име само 2 форми за род – два за м.р. ( два коня ) и две за ж.р. и ср.р. ( две кобили, две кончета ).

Числителното един се членува като прилагателно – единият, едната, едното, едните.

Числителните, които завършват на –а , се членуват с член –та : двата, двамата, хилядата.

Всички други числителни се членуват с член –те : двете, трите ( с ударение преди члена ), а при числителни, завършващи на съгласна, ударението е на члена : петте, шестте, деветте. Това важи и за числителното сто – стоте.

Част от местоименията заместват съществителните имена, друга част – прилагателните имена, трети се поставят на мястото на числителните, а четвърти се държат като наречия и се наричат местоимения-наречия ( местоименни наречия ).Общото между всичките тези местоимения е, че те притежават граматическите категории на класовете думи, които те заместват. Само личните местоимения имат категорията „лице”, а при личните местоимения, при неопределителните, отрицателните, обобщителните, относителните и възвратните местоимения се среща и категорията „падеж”, т.е. съществуват т.нар. „падежни остатъци”. По-подробна класификация на местоименията и техните особености са дадени в таблиците по-долу.

Наречието е единствената неизменяема, но самостойна част на речта, която в изречението изпълнява синтактична функция. Наречието означава признак на действие, на предмет или на друг признак, затова то се отнася най-често към глагол. В изречението наречията изпълняват ролята на обстоятелствено пояснение или на определение. Съществителните имена изпълняват ролята на подлог или на допълнение, прилагателните – на определение, а глаголите – на сказуемо.

Важно !!! С ролята на думите като части на речта се занимава морфологията , а с ролята на думите като части на изречението се занимава синтаксисът.

Правилата за определяне на синтактичната роля на отделните части на речта са описани по-долу.

Наречията по значение се делят на няколко групи – за време ( днес, вчера, сега, утре , преди ), за място ( тук, там, вкъщи, нагоре, надолу ), за начин ( добре, зле, тихо, високо, майсторски, здравата, умната ), за количество и степен ( много, малко, доста, изобщо ), за причина и цел ( защото, затова, понеже ), за логическо уточнение ( сигурно, явно, наистина, вероятно, може би, сякаш, почти, особено, тъкмо, нарочно, сравнително, тъй като, така ).

Междуметията са звукоподражателни думи, чрез които се имитират звуци на животни, птици, природни явления или чрез които се предават възклицания.Те изразявят чувствата и отношенията на говорещия ( ах, ух, ех, олеле, ура, шшт, тпру, тц-тц, трак-трак, пук, мяу, бау и др.).

Синтаксис :

Синтаксисът е наука за изречението и показва връзката между език и мислене. Синтаксисът се интересува от това как думите се свързват помежду си, за да се изрази определена мисъл. Синтаксисът е много по-абстрактен като материя от морфологията, защото се занимава с по-големите единици на езика. Синтаксисът се занимава с изучаването на видовете изречения – по строеж, по функция, занимава се с частите на изречението, със синтактичната служба на думите в изречението, както и със словореда. Несамостойните думи в българския език играят извънредно важна роля при свързването на думите в изречението, защото те най-точно изразяват връзките и отношенията между отделните части на изречението.

Основните понятия в синтаксиса са две – изречение и словосъчетание. Словосъчетанието е съединение на най-малко 2 самостойни ( пълнозначни ) думи, които образуват смислово и граматическо единство ( смела постъпка, бащи и деца, борба за мир ). Несамостойните думи могат да се включват в състава на словосъчетанието, но те не могат да образуват словосъчетание.

За мир не е словосъчетание, защото за е несамостойна дума, но борба да мир вече е словосъчетание.

Изречението е единица на езиковото общуване, граматически оформена съгласно правилата на даден език, която изразява отделна, относително завършена мисъл, чувство или волева подбуда. Изречението изразява отношението на говорещия към действителността. Изречението се отличава със смислово и интонационно единство и с комуникативна значимост. Главните структурно-граматически признаци на изречението са : предикативност ( сказуемност – т.е. това е центърът на мисълта в изречението), модалност, интонация и граматическа оформеност.

Видове изречения :

Според целта на общуване изреченията се делят на съобщителни, въпросителни, подбудителни, желателни и възклицателни.

По строеж изреченията се делят на прости и сложни, а по функция – на главни и подчинени. Сложните изречения по състав се делят на сложни съчинени, сложни съставни и сложни смесени, а подчинените изречения биват няколко вида – определителни, допълнителни, обстоятелствени, подложни и сказуемноопределителни.

Тестове за откриване на подлог :

1. Да сменим числото на глаголната форма и да видим кое съществително име се сменя по число. И тъй като подлогът се съгласува със сказуемото по число, то за подлог можем да определим със сигурност онова същ. име, което се е променило по число, след като сме сменили числото на глагола.

Пример: Кучето следеше котките.

Сменяме числото на глагола – от единствено на множествино : следеше става следяха и за да образуваме граматически правилно изречение, се налага да променим формата и на същ. име кучето – на кучетата. Следователно кучето е подлог.

2. Съществителното, за което се съмняваме, че е подлог, трябва да може да се замени с лично местоимение в Именителен падеж ( И.п.).

Пример : Иван го беше страх.

В този пример Иван трябва да може да се замени с той, за да докажем, че Иван е подлог. Но след замяната не се получава граматически смислено изречение – Той го беше страх. Тук Иван може да се замени само с него, а него е местоимение във Винителен падеж ( В.п.): Него го е страх. Следователно Иван не е подлог.

Но в изречението Иван се страхуваше, Иван може да се замени с личното местоимение в И.п. той : Той се страхуваше и така се получава граматически вярно изречение, следователно в този пример Иван е подлог.

Роля на допълнението :

Допълненията в българския език биват 2 вида – преки и непреки. Прякото допълнение се свързва без предлог със сказуемото, а непрякото се свързва с предлог със сказуемото. Ако прякото допълнение е местоимение, то местоимението задължително е във В.п.

Кого търсиш ?

Днес В.п. често се замества с И.п. – Кой търсиш ? вм. Кого търсиш ?

Непрякото допълнение се свързва чрез предлог със сказуемото ( мисля за него ), като след предлога стои пълната форма на личното местоимение във В.п.

Работя за него.

Непрякото допълнение се изразява и с формата за Дателен падеж на личните местоимения. Дори и да няма предлог пред местоимението, щом имаме форма за дателен падеж, това веднага е знак, че става дума за непряко допълнение.

Нему дадох билетите = На него дадох билетите

Дайте всекиму по нещо = Дайте на всекиго по нещо

Прати му писмото = Прати писмото на него

Формите на личните местоимения в И.п. се употребяват само като подлог.

Когато две части на изречението поясняват една и съща част от същото изречение и когато образуват съчинително словосъчетание, то тогава говорим за еднородни части.

Нощта беше ясна, светла и топла.

Трите прилагателни в този пример са еднородни части, защото и трите поясняват една и съща дума – нощта и освен това образуват съчинително словосъчетание.

Видове разбор :

1. Морфемен – определя се коренът, представката, наставката, окончанието и определителният член в рамките на една дума.

2. Морфологичен – определят се отделните граматически категории на всички части на речта в рамките на едно изречение ( същ. име, прил. име , глагол и т.н.).

3. Синтактичен – определя се синтактичната функция на думите в изречението ( подлог, сказуемо, допълнение, определение, обстоятелство ).

Думата като основна единица на езика

2010-10-14T11:42:00.000-07:00

Думата не е само основна единица на речниковия състав, но е и структурна единица на всеки един език. Като основна единица на езика, думата се изучава от различните дялове на езикознанието – фонетиката определя думата като единство от звукове , морфологията – като граматическа оформена езиница, съставена от различни видове морфеми, според установените в езика модели за образуване на думи ; синтаксисът разглежда думата като част от изречението, която има определена функция. Думата е основен обект на изучаване и от страна на лексикологията - освен граматично значение, думата има и лексикално значение. С лексикалното си значение тя се употребява в речта. Граматичното значение остава значимо предимно в сферата на езика. Лексикалното значение на думата е индивидуално. Думата се използва, за да се означат определени обекти от действителността, да се назове определен признак на предмет или да се означи някакво действие. Граматичното значение на думата е по-общо и абстрактно .То определя принадлежността на думата към даден клас на речта. Граматичното значение определя и граматичната оформеност на думата – т.е. какви граматически категории може да притежава дадената дума.

В отделните езици думите имат различни граматически категории. В българския език граматическите категории са следните : род, число, лице, време, определеност ( дали дадена дума е членувана или не ), вид, спрежение, залог, наклонение.

Думите могат да имат по едно или няколко значения. Думи с едно значение се определят като еднозначни. Това са думи-термини, названия на предмети от бита, названия на животни, дървета, растения, на тъкани, на машини и техните детайли. Думите с две, три или повече значения се определят като многозначни. Свойството на думата да има няколко свързани помежду си значения, се нарича многозначност. Съвкупността от всички значения на думата образува нейната многозначност. Около 1/5 от думите в българския език са многозначни.

Според своя произход думите в даден език се делят на домашни ( собствени ) и чужди ( заети ). Основната част от думите в един език са домашни ( около 80 – 85 % ). Една част от тях са наследени от далечното минало, а други са образувани в по-ново време от вече съществуващи думи благодарение на правилата на езика. Останалите 15 – 20 % са заети думи от чужди езици.

Чуждите думи са един от важните източници за обогатяване на речниковия състав на езика.

Думите в лексикалната система на езика се различават помежду си не само по произход и значение, но и по сфера на употреба и честота на употреба. В съвременния български език според сферата на разпространение думите се дялят на 2 групи – общонародна лексика и лексика с ограничена употреба. Общонародна е лексиката , чиято употреба е свободна и неограничена. Тя е основата на речниковия състав на езика. Без нея са немислими съществуването на езика и общуването между хората. Тя е необходима на всеки човек,за да може той да се изрази в писмена или устна форма. В общонародната лексика се включват думите, с които се назовават най-необходимите и важни понятия за човека. Тя обслужва както всекидневното общуване между хората, така и различните области на тяхната дейност. Употребява се във всички стилове на езика. Лексиката с ограничена употреба е характерна за определени колективи и групи от хора, обединени от някакъв общ признак. Използването й в речта се определя от професията, възрастовите особености и диалектната принадлежност на говорещия. Към ограничената по употреба лексика спадат диалектните, професионалните и жаргонните думи.

Според честотата на употреба думите се делят на лексика с активна и лексика с пасивна употреба. Речниковият състав на езика непрекъснато се обновява с нови и нови думи. Попълването на речниковия състав с нови думи обогатява стилистичните и изразителните възможности на езика. Появата на нови думи в езика води до отпадането на други думи, които започват да се употребяват все по-рядко и по-рядко. Така постепенно се оформят 2 групи думи – думи, които постоянно и активно се употребяват от говорещите езика ( те съставят т.нар. активен речников фонд или актуална лексика ) и думи, които са остарели и излизат от употреба ( те образуват т.нар. пасивен запас от думи в езика ). Към активния лексикален запас се отнасят онези думи, които наричаме съвременни и които се употребяват почти всеки ден, а към пасивната лексика се отнасят остарелите думи, историзмите и архаизмите.

Всяка една дума се състои от гласни и съгласни звукове, взаимодействието между които се изучава от фонетиката. Гласните и съгласните звукове се свързват в срички, а сричките образуват думи. Сричките обаче са части на думата, които нямат свое собствено значение. Те нямат пряко отношение към значението на думите. Значението и формите на думите в един език зависят от това на какви по-малки значими части биха могли да бъдат разделени думите. Тези по-малки части на думите, които имат свое значение и които играят основна роля при образуването на нови думи, наричаме морфеми.

В българския език има следните видове морфеми : корен, представка, наставка, окончание, определителен член.Съвкупността от корена, представката и наставката образува основата на думата. Процесът на образуване на нови думи в българския език посредством прибавянето на представки, наставки и частици, посредствам свързването на два корена или сливането на вече съществуващи думи, наричаме словообразуване. А значението на дадена дума наричаме семантика.

Основни понятия и правила в българската граматика

2010-10-14T11:40:00.001-07:00

В българската граматика съществуват няколко основни научни направления, които изучават различни аспекти на българския език. По своята същност тези направления представляват отделни езиковедски дисциплини, изучавани, обогатявани и развивани в продължение на няколко десетилетия. Всяка една от тези дисциплини си има своя предметна област и обект на изследване в езика. Всички те, събрани накуп, ни дават най-обща представа за това как изглежда българския език в определен момент от време и как се е развивал той през годините.

Дисциплините, за които става дума, са следните :

1.) Фонетика ;

2.) Морфология ;

3.) Синтаксис ;

4.) Лексикология ;

5.) Стилистика .

Фонетиката е дял от езикознанието, който изучава звуковия строеж на езика на даден етап от неговото развитие. Фонетиката изучава звуковете в даден език, начина на тяхното произнасяне и различните варианти на свързване между звуковете. Звуковият строеж на езика е неговата материална обвивка. Без нея езикът изобщо не би могъл да съществува като средство на общуване. Фонетиката е тясно свързана с граматичния строеж в езика ( морфологията и синтаксиса ). Без да се познават фонетичните закони, не може да се обяснят взаимодействията между звуковете в рамките на една дума както и изговорът на определени думи.

Под „ граматически строеж” на езика се разбират правилата и закономерностите, според които се използват думите в речта като средство за общуване между хората. Тези правила и закономерности се описват от граматиката – основен дял от езикознанието, който ни показва кои са начините за съставяне на думи и изречения и как правилно да използваме тези думи и изречения. Граматиката във всички езици има 2 дяла :

А) Морфология – изучава строежа на думите, образуването на различните форми на думите, частите на речта и граматическите категории в езика.

Б) Синтаскис – изучава закономерностите и правилата, по които се свързват думите в словосъчетания, а словосъчетанията – в изречения ; изучава и различните видове изречения с техните структурни и граматически особености.

Лексикологията изучава речниковия състав на езика. Под „речников състав” се разбира съвкупността от всички думи в даден език. Като синоним на „речников състав” се използва терминът „лексика”. Всички думи в българския език образуват лексикалното равнище на езика. Лексикалната система е свързана тясно с живота и дейността на хората, които говорят даден език. Тази система е отворена за външни фактори и отразява измененията във всички сфери на човешката дейност. Затова и тя самата често се променя. Между думите в речниковия състав съществуват връзки, благодарение на които думите се обединяват в лексикално-семантични групи ( например думи, означаващи лица, предмети от бита, признаци или действия, абстрактни понятия, цветове, думи-термини, думи за назоваване на мисловна дейност и т.н.).

Стилистиката е дял от езика, който изучава богатството и разнообразните варианти при употребата на езиковите единици ( думи и изречения ), както и различните стилове в българския език – разговорен, научен, художествен, официално-делови, публицистичен.

Стилистиката изучава изразителните възможности на езиковите средства, езиковите стилове, подстилове и жанрове в българския език.

БЪЛГАРСКАТА ЛЕКСИКА ОТКЪМ СФЕРА НА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ

2010-10-14T11:29:00.000-07:00

1. Общоупотребима лексика и лексика с ограничена употреба. Ядро и периферия на лексикалната с-ма.

Под съвременен български език разбираме не само книжовния писмен и говорим език, който е една от формите на националния език, но и другите негови разновидности. Съвременният български език в своя действителен обем и функции обхваща речниковото богатство на общонародния език, койот е съвкупност от различни речеви форми: книжовна, диалектна, разговорна. В резултат на различни исторически, териториални, икономически, производствени и обществено-социални условия и фактори върху единна общонародна речникова основа настъпва разслоение на лексиката. Обособяват се относително самостоятелни лексически пластове. Те имат обща основа, но и свои отделящи ги, специфични за тях особености.

Речникът на българския книжовен език съдържа огромно число лексикални единици. Безспорно е, че всеки носител не може да знае цялото това речниково богатство. В него има думи, които са известни само на отделни групи от народа, и думи, които се знаят и се употребяват от всеки.

В зависимост от това кои думи от какви групи от населението се употребяват книжовната лексика се поделя на два пласта: общоупотребима (общонародна) лексика и лексика с ограничена употреба.

ОБЩОНАРОДНА (общоупотребима) лексика- лексиката, която се използва свободно и неограничено в различни езикови сфери, която смислово ясна и разбрана за носителите на езика, независимо от тяхното местожителство, професия и начин на живот. В общоупотребимата лексика се включват думи, които са възникнали в дълбока древност за назоваване на най-необходимите и жизненоважни понятия за човека. Общоупотребимата лексика е основа за непрекъснатото развитие и обогатяване на езика.

ЯДРО- общоупотребимите думи са ядро или основен речников запас на езика. Те са необходими за всякакъв вид общуване, за да изразим в писмена или устна форма своите мисли и чувства. Думите от ядрото (основния речников запас) имат свободна и неограничена употреба във всички стилове. Те са общостилови думи, употребяват се както във всекидневното общуване, така и в професионалната сфера на хората.

В ядрото думите се обединяват по признака известност и висока честота на употреба.

ПЕРИФЕРИЯ- включва лексиката с ограничена сфера на употреба- думи и изрази, които са известни само на определен кръг лица и групи от хора, обединени въз основа на териториален, социален и професионален признак. Лексиката с ограничена употреба е факултативна от гледище на познаването й от всички. Използването и в речта се определя от професионалните, възрастовите особености и от диалектния произход на говорещите.

В периферията влизат: диалектните думи, професионална и терминологична лексика и думи, характерни за жаргоните.

Между ядрото и периферията на речниковия състав постоянно се извършват промени, които не позволяват да се прокара рязка граница между тях. Някои думи от ядрото преминават в периферията и обратно.

2. Диалектна лексика.

От гр. “dialektos”-местен говор- към диалектната лексика се отнасят думи с ограничено разпространение в един или няколко диалекта на българския език. Диалектите и народният език са част от общонародния език. Книжовния език има общонационално значение, а диалектът е териториално ограничен.

Диалектът е устна проява и се използва днес като средство за битово общуване. Той не е стилистично разслоен, лексиката му е тематично ограничена, свързана със всекидневието.

Диалектизми (наричат се още провинциализми, регионализми, местни думи)- диалектните думи, които имат синоними в книжовния език- големшок ‘големичък’ (Софийско), бучало ‘водопад’ (Пернишко) и др.

3. Видове диалектизми:

А) Фонетични- когато диалектната дума се отличава от книжовната по изговора на отделни звукове, по отсъствието или замяната им: ода ’вода’, леп ‘хляб’, грозге ‘грозде’, ягне ‘агне’.

Б) Граматични- когато диалектизмите се отличават от книжовната дума по членуване, граматичен род, падежно окончание, окончание за лице и число и др.- офчаре, госте, градо

В) Словообразувателни- когато се отличават от книжовната дума по употреба на диалектни афикси при наличие на общ корен: лошав ‘лош’, майсторица ‘майсторка’, окачалка ‘закачалка’.

Г) Синтактични- най-често при различия в съчетанието на думите, словореда и строежа на изречението: йа го не видех

Д) Лексикални- диалектни думи, които имат синоними в книжовния език от друг корен или семантично се различават от книжовната дума. В зависимост от различията те биват речникови, семантични, етнографски и фразеологични.

- РЕЧНИКОВИ- диалектизми, които назовават общоизвестни предмети и явления, които имат други названия в книжовния език. Пример: жерка ‘воденица’, зоре ’утре’, убеклица ‘търнокоп’, пападийка ‘невестулка’, мамули ‘царевица’, чешел ‘гребен’, плавес ‘молив’, опинци ‘цървули’, кошуля ‘риза’, драговник ‘любовник’.

- СЕМАНТИЧНИ- думи, които съвпадат по форма и изговор с книжовни думи, но които имат по-особено значение в диалектите. Пример: в западнобългарските диалекти- вреден се използва със значение ‘сръчен, способен’.

- ФРАЗЕОЛОГИЧНИ- те са устойчиви словосъчетания с определено значение, характерно само за даден диалект: обра божура ‘засрами се’, до роговете ‘много пиян’.

Е) Етнографски диалектизми (етнографизми) диалектни думи, с които се назовават предмети и явления, характерни за бита, поминака и обичаите на населението в определена територия от разпространението на езика: късаче ‘къса горна дреха без ръкави’, килименка ‘престилка с едри шарки’. Етнографизми са и названията за характерни географски особености на района, в който живее населението: своге- място в равнината, където се събират две реки.

Общонародната и диалектната лексика са тясно свързани. Книжовният език със своето историческо развитие непрекъснато се е обогатявал с думи от народните говори. Този процес е бил изключително интензивен през Възраждането и след Освобождението.

Обогатяването на книжовния език с диалектни думи днес се извършва в много по-слаба степен, отколкото в миналото.

ДИАЛЕКТНА СТИЛИЗАЦИЯ- езиков и художествен похват, който представлява струпване в текста на думи и форми, характерни за определен диалект с цел да се имитират характерните му езикови средства.

Диалектите навлизат в книжовния език чрез разговорната реч, чрез устната книжовна реч и чрез книжнината. Голям фактор за налагането на диалектните думи като книжовни или за употребата им в книжовен текст е художествената литература.

4. Терминологична лексика

Специална лексика- тя е социално ограничена. Използва се активно само в определени професионални колективи и рядко се употребява в ежедневното общуване. Дели се на терминологична и професионална (номенклатурна).

ТЕРМИНОЛОГИЧНА- към нея се отнасят термините (лат. Terminus-предел, граница).

ТЕРМИНИ- те са думи и словосъчетания, с които се назовават характерни предмети и явления, процеси, понятия от науката, техниката, селското стопанство и изкуствата. Пример: думите ‘атом, молекула, азот, реакция, лакмус, колба’ са характерни за химията; ‘терапия, инфаркт, инсулт, епикриза’ –за медицината.

А) Особености на терминологичната лексика- номинативност, системност, еднозначност, семантична устойчивост, съотнесеност с понятие, ограничена сфера на употреба и стилистична неутралност. Тези свойства на термините се реализират само в терминологичните с-ми. Извън тях термините губят дефинитивни и системни характеристики, загубват своя тясно специален характер и стават най-обикновени думи. Термините са еднозначни и трябва да бъдат еднозначни, за да изпълнят своята функция. Всеки термин има своя дефиниция- точно и строго логично определение.

Термините са част от ‘затворени’ лексикални с-ми. В тях значенията на термините са взаимно обусловени, строго научно мотивирани и подредени. Термините са лишени от експресивност и емоционалност. Те са стилистично неутрални и без конотация- не съдържат оценъчни елементи в семантика си, нямат преносни употреби, образна и експресивна функция.

Термините могат да бъдат изразени с една дума или със словосъчетания. Термините словосъчетания имат постоянен лексикален състав и словоред: демографски взрив, кислородна вода, корен квадратен. Срещат се и фразеологични сраствания за означаване на конкретни видове понятия: момина сълза, попово прасе.

В някои отделни случаи при термините може да се наблюдава многозначност. Това се получава, когато отделни учени или научни направления влагат в съществуващ термин свое особено съдържание. Пример: атмосфера означава 1)въздушна обвивка на земното кълбо; 2) единица мярка за налягане, в нетерминологична употреба –‘заобикалящи условия, среда’.

Б) според степента на разпространение термините са: общоупотребими, тесноспециални и междуотраслови.

-общоупотребими термини- те са познати на широки слоеве от населението и се използват без ограничение в различни стилове на книжовния език. Пример: роман, новела, повест, стихотворение, легенда и др. Общоупотребими са още: теорема, квадрат, окръжност, пневмония др.

-тясноспециалните- част от конкретни терминологични с-ми и поради това са известни само на определен кръг от специалисти. Пример: аломорфи ‘тъждествени по значение морфеми’ , бета-лъчи, позитрон идр.

-междуотраслови- термини, които се използват в различни области на науката, изкуството и техниката, но с различни значения: асоциация- във философията, политиката, химията, резонанс- в химията и физиката.

Да се направи точно разграничение между видовете термини е трудно. В резултат на бързия технически процес много специални термини от областта на социологията, психологията, медицината проникват във всички сфери и стават общоизвестни. Пример: детонатор, резонанс, контур, съзнание.

Номенклатурни названия- те именуват конкретни единични предмети. В тяхната семантика преобладава предметното значение над понятийното. Номенклатурните названия са условни символи, които служат за означаване на предмети и вещи- това са: знакове, етикети, условни обозначения, инструменти: вино „Каберне” , кола „Москвич”. И др.

Най-често в отделните науки термини се заемат от международната лексика. Медицинската терминология е изградена от латински и гръцки названия- бронхи, скарлатина, спортната терминология- от английски, музикалната- италиански.

ТЕРМИНОЛОГИЗАЦИЯ- процесът на преосмисляне на думи за нуждите на научното описание.

Преосмислянето на думи и термини става по два начина:чрез прибавяне на общоприетото значение ново строго и точно по смисъл научно съдържание.

С помощта на съществуващи в езика словообразователни морфеми се създават термини по морфологичен път- космознание, проводник и др.

РЕТЕРМИНОЛОГИЗАЦИЯ- пренос на готов термин от една дисциплина в друга с пълно или частично преосмисляне. Пример: диференциален (в математиката) и диференциален (в езикознанието).

Термините нямат собствени морфологични и синтактични особености. Отделни терминологични с-ми обаче имат и свои морфологични признаци. В химическата терминология се срещат като термини форми за множествено число: захари, соли, глини.

ДЕТЕРМИНОЛОГИЗАЦИЯ- изразява се в усвояване на книжовния език на специални термини, които навлизат в масовата разговорна практика и стават популярни. В резултат на това терминът загубва социалната си ограниченост и контекстовата си зависимост и започват да се употребяват в различни стилове на речта. Думи като :витамин, полюс, зенит започват да се употребяват всеобщо.

5. Професионална лексика

Професионализми- думи и изрази, характерни за речта на хора от една и съща специалност, професия, занаят или служба. Прифесионализмите обслужват определена производствена дейност. Свой професионален речник имат представителите на абсолютно всички професии, независимо дали трудовата им дейност има научен или производствен характер.

Професионалната лексика е сходна с терминологичната. Общото е тяхното предназначение. Както термините, така и професионализмите възникват от необходимостта да назовават предмети и понятич, свързани с определена дейност. За разлика от научните и техническите термини, професионализмите се използват главно в устната реч, в разговорната форма на административно-деловия стил и само от хора, които упражняват професията или занаята. Пример: характерни професионализми за банковите служители са: разписка, авоар, платено нареждане, банкнота, кредит, дебит, фалит, лихва, чек и др.

Професионализмите не образуват самостоятелно затворена подсистема в речниковия състав, тъй като всяка професия използва на работните си места ограничен брой думи.

По произход професионализмите са твърде стари- водят началото си още от първото разпределение на труда. През епохата на феодализма се оформят и развиват, а през Освобождението достигат пълен разцвет, тогава се осъществява професионалната диференциация.

А) Делене на професионалните диалекти според произхода и характера на лексиката:

- Говори на изчезващи професии и занаяти като кондруржии, сапунджии, гайтанджии, свещари, каменари, терзии,. Лексиката на тези говори отразява едно вече отживяло състояние в развитието на нашето стопанство. В нея има много стари домашни и чужди (главно турски и гръцки) думи.

-Говори на професии и занаяти като шивачи, обущари, бръснари, тенекиджии, дърводелци, зидари. Някои от тези професии са доста стари, но те са се запазили и досега, защото са успели да се модернизират и нагодят към нуждите на новото време. Пример: терзия днес е шивач, крояч, дизайнер; кондурджия- обущар; дюлгерин- строител, зидар, мазач.

-Говори на фабричните и заводските работници и на новите популярни и модни професии на автомобилисти, летци, киноработници, спортисти, космонавти и др. В тези говори има много чужди думи- навания на машини, инструменти и производствени процеси. Пример: характерни за речта на радиоработниците са: емисии, микрофон, запис, пулт, ефир, информационен блок и др.

Най-характерна черта на професионалните говори е богатият им речник, съдържащ множество названия, тясно свързани с професията. Пример: в професионалния говор на бълг. дърводелци наред с думите ‘трион и ренде’ се употребяват още 9 вида триони, за 7 вида обикновени и 13 вида специални рендета. Подобен характер имат названията във всеки друг професионален говор.

При професионализмите най-много са думите, заети от чужди езици, заедно с инструментите, производствените процеси и технологиите. В лексиката на старите занаяти има предимно турски и гръцки думи, а в по-новите професии думи от западноевропейските езици. Сравнително по-малко са думите, образувани от домашни основи и суфикси. Пример: мостик- командно място в кораба.

В професионалната лексика има и значителен брой лексикално-семантични професионализми. Те възникват чрез преосмисляне значението на общоупотребими думи: коляно (на тръба), круша (на бетонобъркачка), платно (на улица) и др.

В някои случаи сферата на употреба на професионализмите се разширява, те загубват своя социален характер и се превръщат в общонародни думи. Това се обяснява или с широкото разпространение на специалния предмет или понятие, или с метафоричнта употреба на думите за означаване на по-рано неназовани предмети или явления. Думи, станали общоупотребими са: комбайн, кран, глобус, семинар, сесия, тест и др.

Професионализмите се отличават от диалектизмите, чиято сфера на употреба е ограничена. За разлика от диалектизмите професионалната лексика е социална, а не териториално ограничена. Професионализмите влизат в състава на книжовната лексика, а диалкетизмите са извън нейните предели.

6. Жаргонна и арготична лексика

ЖАРГОННА ЛЕКСИКА- думите, с които отделни социални групи според общественото си положение и характера на заобикалящата ги обстановка назовават предмети и явления, които вече имат в книжовния език общоприети названия. Разновидност на жаргонната лексика е арготичната лексика.

ЖАРГОН- (фр. Jargon) - своеобразна устна разговорна реч, с която си служат относително устойчиви групи (главно младежи), членовете на които имат общи интереси, еднакви битови и професионални условия за живот и дейност

ДЕЛЕНЕ НА ЖАРГОНИТЕ: на ГРУПОВИ (корпоративни) и ПРОФЕСИОНАЛНИ

1) ГРУПОВИ- говори на ученици, студенти, войници и други неформални групи (рокери, пънкари, скиндхе)

СЛЕНГ- младежки говор (в миналото „тарикатски език”). Първите прояви на този младежки жаргон са от началото на 20в., засвидетелствани през 1930г. в ”Тарикатско-български речник” на Петко Войников. Младежкият жаргон възниква в резултат на стремежа за групово обособяване на младежите и от желанието им да бъдат оригинални не само в маниерите им, прическите и облеклото, но и във езика.

ЖАРГОНИЗМИ (ИЛИ СЛЕНГИЗМИ)- ограничен брой думи и изрази, използвани от младежите.

Лексиката на жаргона се състои от сравнително неголям фразеологичен фонд, с които се заместват в речта на младежите най-обикновени общоизвестни названия: барометър (нос), кофти (неприятно), лафим (говоря), четкам хваля), бамбина (момиче), гроздомицин (ракия), клинчар (студ). Жарготизмите са силно ограничени в тематично отношение. В „Речник на българския жаргон” на Георги Армянов са представени около 4500 жарготизми (думи и словосъчетания), използвани за назоваване едва на около 3500 реалии.

Младежкия жаргон се характеризира с голям експресизъм. Лексиката му е силно метафорична: циври (плаче), гукам (пея), мармалад (кал), поркам, къркам (пия), маце (момиче). Чрез жаргонната реч младият човек се стреми да демонстрира оригиналност, да дава израз на своето желание да преназовава нещата, като им придава друг смисъл и друго отношение- най-често подигравателно, шеговито. Този стремеж е съпроводен и от своеобразен бунт срещу устaновените норми в обществото. За назоваване например на ‘глупав, прост човек’- балама, баламур.

Жргонът е израз и на стремеж към идентификация, към групово обособяване на младежите и за възрастова затвореност на тяхната реч.

Друга особеност на жаргона е неговата игрова функция. Игровият принцип в жаргона се реализира в засиленото хипертрофиране и в случайни фонетични подобия, които служат като маска, за да се направи животът по забавен- клек бар (тоалетна), кракомобил (пеша), чешмичка (нос), селинджър (селянин).

ОСОБЕНОСТИ, КОИТО РАЗЛИЧАВАТ ЖАРГОНА ОТ РЕЧНИКА НА КНОЖОВНИЯ ЕЗИК.

-Основна група в жаргонната лексика са общонародните думи, които чрез метафорична употреба получават особени жаргонни значения. Например: ливада (глупав, зелен, недозрял човек), лебед (слаба оценка), тапа (нисък, набит човек)

-образуване на думи и оказионализми чрез използване на приетите в книжовния език словообразователни модели: шутим, баровец. Използване на морфеми: ка- цвайка, изцепка; ар- връзкар, гъзар, тежкар,гадняр,; ач- сваляч, натегач, трепач; - джия,- чия- рокаджия, купонджия, авантаджия;

ИЗТОЧНИЦИ ЗА ПОПЪЛВАНЕ НА ЖАРГОННАТА ЛЕКСИКА

-тайните говори- те са най-ранен източник за изграждане на жаргонанта лексика и са били посредник за проникване на нови думи от цигански, турски и от балканските езици: гадже, авер, мангизи, бачкам, джангър и др.

-диалектни думи- придава им се по-голяма експресивност в зависимост от случая- копеле, млатим, мочам, аваната, гювеч. На съвременния младежки жаргон дават много малко средства, тъй като те са сравнително непознати.

-чуждите думи идват в жаргона отначало от книжовния език и от професионалните говори. В съвременния жаргон бурно навлизат думи от английски език, които се възпроизвеждат като варваризми без фонетични и семантични промени: крейзи (луд), фен (запалянко), екшън, мъни и др.

Жаргонните думи възникват и в групи, обособени на професионална основа, вид дейност, общи интереси и склонности, например от моряци, шофьори, спортисти, ловци, рибари и др. речниковите единици в професионалните жаргони имат също оценъчен характер- празен курс (курс на превозно средство без товар и пътници).

АРГО- фр. Argo-затворен, жаргон- особен таен език на ограничена професионална или социална група, създаден изкуствено от производно избрани и променени елементи на един или няколко естествени езика. аргото се употребява с цел да се направи комуникацията неразбрана за околните, да се скрие трдовата тайна.

Общото между жаргона и аргото е тяхната социална основа. Разликата е в характера на номинацията. Аргото е условен конспиративен таен език с ограничена употреба само в речта на декласирани елементи- крадци, наркомани, разбойници, скитници, членове на престъпни групи и секти. Жаргонът има по-широка социална основа. Той е експресивен групов език, който е отворен към книжовния език и си взаимодейства с него. Аргото се разпространява в престъпния свят, жаргонът в колективи, обединени от общи интереси, бит, начин на живот. Аргото и жаргонът нямат своя граматика. Те се подчиняват на общите закони на разговорната реч.

У нас аргото се свързва с тайния говор на апашите (крадците), съществувал в миналото. Например: за крадците ножът е кесер, боят –мариз и др. Към аргото се отнасят тайните говори на различни занаяти. Най-разпространени са тайните говори на дюлегерите (зидари), наричани още мещрегански (мещра- майстор). Лексиката на тайните говори на дюлгерите се изграждат от думи, известни само на посветените в занаята. Пример: гур (камъни), шкипер (тухла), меркач (метър), трън (пирон), люга (лопата).

Речниковият състав на тайните говори се попълва от думи заети от гръцки, цигански, турски, албански и др.- авер(приятел), чекерде(войник), калтак (проститутка), чрез преносна употреба- фараш (слугиня), ребро (офицер).

Тайният говор на крадците се превръща в своеобразна основа за оформяне на „тарикатския език на софийските ученици” след Освобождението.

АНТОНИМИ

2010-10-14T11:28:00.000-07:00

ТИПОВЕ ПО СТРУКТУРА И СЕМНАТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

1. Що са антоними ?- думи различни по звуков състав и противоположни по значение. Пример: болен- здрав, силен-слаб и др.

Антонимите са двойки от думи, които назовават противоположни понятия, но в същото време тези понятия са и съотносителни едно на друго, понеже едното от тях не може да се мисли без наличието на другото. Следователно определена дума се осъзнава като антоним на друга, когато нейното значение бъде съотнесено със значението на дума, която назовава противоположно понятие. Антонимите са думи, които семантично се отблъскват и едновременно с това се привличат.

За антоними говорим тогава, когато противопоставянето на думите е пълно, т.е. когато те заемат полюсно положение в границите на семантичното поле. Пример: думите ‘добър’ и ‘лош’ са антоними, но ‘добър’ и ‘недобър’ и ‘лош’ и ‘нелош’ не са антоними.

Антонимите са думи, които заемат крайни (полярни) позиции в една семантична парадигма.

Антонимни двойки образуват само думи от една и съща част на речта. Най-богати откъм антонимни значения са качествените прилагателни имена, тъй като качествата най-често могат да се противопоставят едно на друго. След тях са съществителните, глаголите и наречията.

Многозначните думи не са антоними на други думи с всичките си значения, а само с някои от тях, т. е. само с някои от значенията си те се намират в антонимично отношение с една дума, а с дуги от значенията си – с друга дума. Пример: стар- „млад” и с „нов”.

Отношения между антоними и синоними. Една дума може да бъде антоним на две или повече думи, които помежду си са синоними. Пример: ‘страхлив’ има за антоними думите ‘смел, храбър, безстрашен’, които по между си са синоними.

1. Видове антоними

А) В зависимост от своята проява и контекста биват 2 вида: -речникови и контекстови

-речникови- при тях поляризацията е заложена в основните им значения и те се осъзнават като думи с противоположно значение извън контекста, в речника на езика.

- контекстови- при тях поляризацията е заложена между основното значение на едната дума и някое от производните значения и на двете думи. При тях противоположността в значението се реализира само в контекста, а извън него те не са антоними

Б) От словообразователно гледище антонимите се делят на 2 вида: разнокоренни и еднокоренни.

- разнокоренни- образувани от различни корени или основи. Пример: паля-гася, покупка- продажба, дълбок-плитък, черен-бял.

-еднокоренни-които имат един и същи корен, а противопоствянето се постиога чрез афиксите.

Еднокоренните антоними се образуват по няколко начина:

· с помощта на приставка, която изразява противоположност:

*а – симетрия-асиметрия, морален-аморален

*анти- теза-антитеза, народен-антинароден

*без- вкусен-безвкусен, грешен-безгрешен

*раз –убедя-разубедя

· с помощта на отрицателната частица НЕ с функция на представка : щастие-нещастие, сигурен-несигурен

· с помощта на представки, които имат противоположно значение

*в-/из- вдишвам-издишвам

*до-/от- донеса-отнеса

*над-/под-надземен-подземен

*о-/съ-облека-съблека

*об-/раз-обвия-развия

3. Използване на антонимите в речта- като средство за създаване на антитези за постигане на по-голяма изразителност и емоционалност при предаване на мисълта.

-при създаването на пословици- „Черни пари за бели дни”

Оксиморон- в едно словосъчетание се съединяват думи, които логически се изключват. Пример; жив мъртвец

4. Семантично поле и семантична парадигма.

А) семантично поле- съвкупност от думи, които със значенията си покриват определен отрязък от действителността и между които съществува семантична връзка.

Б) семантична парадигма-

Парадигма- съвкупността от формите на словоизменение на дадена лексикална единица, съвкупност от словоформи, съставящи дадена лексема.

Семантична парадигма- съвкупност от съществени (диференциални) признаци, по част от които две или повече лексикални единици проявяват сходство, а по друга част се разграничават.

8. ЯВЛЕНИЕТО ПАРОНИМИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

1. Що са пароними?- думи, близки по звуков състав, но различни по значение. Пример: книжовен- книжен

Паронимията се разглежда в два аспекта: според единия, паронимите са всички думи, между чийто звуков състав съществува сходство, близост, а според другия към паронимите се отнасят само сродни думи, разликата между които е в някои от словообразователните морфеми.

Паронимията се съдържа във всички онези думи от лексиката на даден език, които по външната си форма имат прилика, сходство с други думи от същата лексико-граматична категория. Като пароними се разглеждат само думите, които не само си приличат по звуков състав, но се грешат в речта, като едната дума неуместно се употребява вместо другата.

Паронимията се различава както от омонимията, така и от близките до нея явления-омофонията и омографията. Омофоните са думи, които се произнасят еднакво, но се пишат по различен начин. Пример: плод-плот. Омографите пък са думи, които се пишат еднакво, но в зависимост от мястото на ударението се произнасят различно- вълна и вълна, пара и пара. За разлика от тях паронимите са близки, но все пак различни думи, както по изговор, така също и по графическо изображение.

Паронимите, които имат обща коренова морфема или обща основа са същевременно и синоними. Пример: артистичен и артистически. Поради смисловата връзка, която съществува между двойката думи, възможността за грешки при тях е най-голяма.

Паронимията може да се дължи и на народна етимология. Пример: думата „шунка” от немски се преосмисля и се свързва с нашата дума, тъй като шунката се реже на тънки листове , които приличат на лист от дърво и ова става причина думата да се произнася от някои като ‘шумка’.

Паронимията обикновено има индивидуален характер, понеже зависи както от общата, така и от езиковата култура на говорещото лице. По-често паронимията се реализира между народната (диалектна) и книжовна дума, между домашна и чужда дума, между по-стара заемка и по-нова заемка.

Понякога индивидуалната паронимия може да получи по-широко разпространение и при определени думи да се превърне в характерно явление за даден говор. Пример: употребява се думата ‘бактерия’ вместо ‘батерия’, ‘възможен’ вм. ‘заможен’.

Паронимите са двойки от думи, които имат приблизително еднакъв звуков състав. Различието в звуковия им състав е най-често в началото или в края на думите, но може да бъде и в средата. От словообразувателно гледище то може да засяга представките. Пример: ‘отживелица’ и ‘преживелица’.

Най-много паронимни думи се срещат между съществителните имена, след тях идват прилагателните, а сред глаголите техният брой е сравнително по-малък. Между останалите части на речта паронимията е рядко явлние.

2. Видове пароними от сематично и словообразувателно гледище

А) В семантично отношение:

1) пароними, при които две двойки се употребяват в една и съща област на живота- ‘дивизия’ и ‘дивизион’. Най-често те означават: а) имена на лица- собствени и нарицателни. Пример: Стамболов и Стамболийски, боцман и лоцман; б) имена на племена, народности, държави- ‘славяни’ и ‘словени’, ‘индиец’ и ‘индианец’, ‘Австрия’ и ‘Австралия’; в) названия на животни- ‘видра’ и ‘хидра’; г) названия на химически елементи и вещества- ‘етан’ и ‘метан’, ‘етил’ и ‘метил’; д) имена на други предмети- ‘въздействие’ и ‘взаимодействие’. Понякога паронимите от тази група могат да са съотносителни думи, например: ‘сталагмит’ (издатина от дъното на пещера) и ‘сталактит’ (висулка от тавана на пещера), ‘адресант’ (лицето, което изпраща, адресира) и ‘адресат’- (лицето, което получава), ‘експонат’ (предмет, изложен в музей) и ‘експонент’ (лице, предприятие или учреждение, което излага предмети в изложба).

2) Пароними, при които отделните думи, образуващи паронимни двойки се употребяват в различни области на живота- ‘шампион и шампоан, инфекция и инфлация, ректор и лектор

Б) В зависимост от своя произход и словообразователен строеж паронимите биват:

1) пароними, между които не съществува етимологическа и семантична връзка, т. е близостта в звуковия им строеж се дължи на формални, външни причини- лектор и колектор, летаргия и литургия

2) пароними, между които съществува етимологически и семантична връзка- реален и реалистичен.

В речта по-често се срещат грешки с пароними от втората група, понеже те са близки не само по звуков състав, но и по значение.

2. Преодоляване на грешките от паронимен характер

Паронимната замяна на една дума с друга дума в речта е отрицателно явление, тъй като води до неяснота на мисълта, до създаване на двусмислици.

Грешки от паронимен характер се срещат и при механическо заемане на думи от руски език.

В художествената литература паронимията се използва за речева характеристика на някои литературни герои.

ПАРОНОМАЗИЯ- за разлика от паронимията, е стилна фигура, при която съзнателно се употребяват близки по звуков състав думи, но различни по значение, за да се създаде антитеза. Пример: „Помак- ама не ахмак- смее се глух старчески глас”. Докато при паронимите се осъществява несъзнателна замяна на една дума с друга, поради близост в техния звуков състав, парономазията се употребява съзнателно в речта и спомага за по- изразително предаване на мисълта. Паронимията е отрицателно качество в речта, а парономазията, употребена уместно, е качество на стила.

СИНОНИМИ- МЯСТО И РОЛЯ В ЛЕКСИКАЛНО-СЕМАНТИЧНАТА С-МА НА ЕЗИКА

2010-10-14T11:26:00.000-07:00

1. Що са синоними?- думи, които имат различен звуков състав, но са близки или еднакви по значение. Синонимите назовават едно и също явление от действителността, но по различен начин. Синонимите почти винаги се отличават един от друг или по своето лексикално значение, или по своята емоционално-експресивна окраска, или по стилистичната принадлежност към определен жанр на речта, или по своята употреба, или по способността да се свързват с други думи.

Синонимите знаме, препорец, флаг, байрак, трикольор, трицвет, стяг се отличават по между си главно по емоционално-експресивната си окраска и по принадлежността си към различни стилове и жанрове на речта. Думите пряпорец и стяг са остарели, а байрак също се употребява в народната реч и е в процес на отстраняване. Синонимите флаг, трикольор и трицвет се използва главно в книжните стилове. Знаме има най-широка употреба и принадлежи на стилистично-неутралната лексика.

В речниковата система на езика се срещат и такива синоними, които са напълно еднакви както по значение, така и по стилистичната си принадлежност и употреба. Такива синоними се наричат абсолютни синоними или лексикални дублети. Има ги предимно в научната терминология.

Абсолютните синоними в общонародната лексика имат временен характер. В едни случаи единият от синонимите отпада от употреба, а в други случаи двата синонима се диференцират по значение или по стилистична окраска.

2. Източници за възникване на синоними

Синоними в езика възникват по пътя на образуване на нови думи въз основа на съществуващите в него словообразователни модели за по конкретно и диференцирано назоваване на предметите, явленията и качествата по пътя на заемане на думи от други езици и не на последно място по пътя на развитие на полисемията.

-синоними могат да бъдат книжовна и народна дума (казвам и думам), книжовна и диалектна дума (мъгла и думан), наша и чужда дума (безредие и анархия), стилистично неутрална и остаряла дума (срам и стид), стилистично неутрална и поетична дума (мечта и блян), отделна дума и фразеологизъм (умирам и хвърлям топа).

-появата на синонимия в речниковия състав на езика е тясно свързана с полисемия (многозначност). Честите преносни употреби на думите се лексикализират, те се оформят в нови значения или отсенки. С тези производни значения думите стават синоними на други думи, т.е започват да назовават същото понятие, като разкриват някаква по-конкретна страна от него или изразяват някакво отношение към него. Пример: „падение”се превръща в синоним на „кал”, когато последната придобива преносно значение „нещо нечисто, низко, долно”.

-друг източник за възникване на синоними е словообразуването. В езика постоянно се образуват нови думи. Някои от тях влизат в синонимно отношение с други думи, като назовават различни страни или отсенки на някакво по-общо понятие или изразяват различно отношение (емоционално, оценъчно) към него. Пример: думата „закусвалня” влиза в синонимно отношение с думите „гостилница” и „ресторант”.

-друг източник са народните говори- използват се в художествената литература. Пример: „измахнат” вм. „слаб”.

-Чрез заемане на думи от други езици

-Като източник за възникване на синоними са и евфемизми. Евфемизмите са думи, които се употребяват вместо други думи, тъй като се смятат за по благопристойни. Евфемизмите са винаги силно стилистично обагрени. Пример: „почина” вместо „умря”.

3. Синонимен ред (синонимно гнездо)- ред, в който се обединяват думите, между които съществува синонимна връзка. Синонимните редове имат незатворен характер , тъй като благодарение на преносната употреба на думите и образуването или заемането на нови думи количеството на синонимите в тях може да се увеличава..

Основен синоним (доминантен)- думата, която изпъква най-много от синонимния ред; тя служи само като название на понятието, без да изразява някакво емоционално или оценъчно отношение. Основният синоним обединява около себе си останалите синоними. Пример: червен (основен синоним)- ален, пурпурен, румен.

! В един синонимен ред се включват само думи, които са синоними не само на основния синоним, но в същото време са и синоними помежду си.

4.Типове синоними

По своя характер синонимите се делят на смислови и стилистични

СМИСЛОВИ- синоними, които с някое от значенията си назовават различни страни или отсенки на едно по-общо понятие. Към тях принадлежат думи от стилистично неутралния пласт от речника на езика и разликата между тях е само семантична.

СТИЛИСТИЧНИ- синоними, при които понятийното им значение е еднакво със значението на думи от неутралния речников пласт, но се различават по допълнителната им стилистична окраска.

5. Видове смислови синоними

А) Истински смислови синоними— това са думите от стилистично неутралния пласт от речника на езика и синонимната връзка е между основните им значения. В един синонимен ред ги обединява общото им семантично ядро, а отделните синоними разкриват различни негови страни или отсенки, т.е доуточняват, конкретизират общото понятие. Пример: думите „юнак, герой, храбрец” се свързват в семантично ядро със значение „проява на голяма сила”. Обаче думата „юнак” означава ‘човек с голяма физическа сила’, а „герой”- ‘човек с несломим, борчески характер’, „храбрец”- ‘човек, който проявява безстрашие”.

Истински смислови синоними са думите ‘трева, бурен, билка’. Общото в значението им е това, че всичките те означават ‘едногодишно или многогодишно растение с тънко зелено стебло’

Б) Идеографически смислови синоними- при тях синонимната връзка е между основното значение на една дума и някое от производните значения на друга думи, обяче и двете думи като речникови единици принадлежат към неутралната лексика. Пример: основното значение на думата „жаден” е ‘който чувства нужда да пие вода’, но то има и производно значение ‘лаком, жаден за материални блага’.

Идеографическите синоними са резултат от способността на думите да се употребяват преносно и да развиват нови значения. Чрез идеографическите синоними се постига по-голяма образност и изразителност, употребяват се в художествената и разговорната реч.

Контекстови синоними- те са разновидност на идеографическите синоними. При тях една дума е синонимна на друга само в определен контекст, т.е синонимията тук е възникнала в резултат на индивидуално-преносна употреба на думата. Контекстовите синоними се наричат още поетически синоними и се употребяват в художествения стил.

Синонимите обикновено са разнокоренни думи. Обаче можем да говорим и за еднокоренни синоними. Пример: ‘лъжлив’ и ‘лъжовен’, образувани са с една и съща основа с различни наставки, които са довели до диференцирането им- ‘лъжовен’ е поетически синоним на ‘лъжлив’

Омонимия

2010-10-14T11:24:00.001-07:00

1. Що са омоними?- думи с еднакъв звуков състав, но различни по значение. Пример: „бавя”- задържам, възпирам да се извърши нещо „бавя”- гледам дете

За разлика от полисемията, където една дума се употребява с две или повече значения, между които има асоциативна или друга някаква връзка, омонимията обхваща напълно отделни думи, които по една или друга причина са съвпаднали по форма, но между значенията им няма никаква връзка.

Омонимите се различават и от паронимите. Докато омонимите имат еднакъв звуков състав и изговор, паронимите са думи, които са само сходни, близки по звуков състав и по изговор. Пример: „забутвам”- почвам да бутам и „забутвам”- оставям нещо някъде и не мога да го намеря са омоними, а думите „лектор” и „ректор” са пароними.

2. Видове омоними:

А) Пълни- омоними, които са от една лексико-граматична категория (част на речта) и всичките им граматични форми съвпадат (звучат по един и същи начин във всичките си форми). Пример: коса-коси, коса-коси „елха” (-та, -и,-те)- широколистно дърво и „елха” (-та, -и,-те)- коледно дърво

Б) Непълни (частични)-омоними, които са от една или от различни лексико-граматични категории и няма съвпадение между всичките им граматични форми. (Съвпадат по глас само в някои от своите форми). Пример: мед-медът и мед- медта. От своя страна те биват:

- непълни омоними от една и съща лексико-граматична категория. Пример: „док”(-а,-ът, докoве, дока)- пристанищно съоръжение , „док”(-а,-ът, мн. ч. няма)- вид груба памучна тъкън

-непълни омоними от различни лексико-граматични категории. Пример: „диря” (същ. м.р., дирята, дири)- следа, отпечатък и „диря” (гл., дириш, дири и т.н)- търся нещо скрито, неизвестно или загубено.

! към непълните омоними се отнасят и т. нар. морфологични омоними или омоформи. ОМОФОРМИ-при тях звуковото съвпадение е между основната форма на една дума и някоя от граматичните форми на друга дума или пък между някои от граматичните форми на двете различни думи. Пример: „прах” (същ. мр.) и „прах”(1л. ед.ч., мин. св. вр. от гл. „пера”)

Пълни лексикални омоними- думи, които принадлежат към една и съща част на речта и съвпадат във всичките си граматични форми. Към непълните лексикални омоними се отнасят думи, които също принадлежат на една и съща част на речта, но по звуков състав и по изговор съвпадат само някои от граматичните им форми.

Лексико-граматичните омоними са обикновено непълни, тъй като могат да принадлежат към различни части на речта. Пълни лексикално-граматични омоними има само сред неизменяемите части на речта. Тези омоними имат само по една граматична форма и с нея напълно съвпадат по между си. Пример: „чак” (частица) и „чак” (наречие).

Към омонимите НЕ се отнасят:

ОМОГРАФИ (ГРАФИЧНИ ОМОНИМИ)- думи, които се пишат еднакво, но се изговарят различно такива омографи се наричат акцентни. Пример: било-било, вълна- вълна, върша-върша, духало-духало, треска-треска.

Има и някои редки случаи на тройни акцентни омографи при трисрични думи, като ударението пада последователно на първата, втората и третата сричка. Пример: Говори (източните бълг. говори), говори (тя говори много бързо), говори (говори, моля ти се, по-бавно”

ОМОФОНИ (ФОНЕТИЧНИ ОМОНИМИ)- произнасят се по един и същи начин, но се пишат различно. Пример: пот- под (имаме обеззвучаване), куп-куб

3.Начини за образуване на омоними- най- различни:

1) омоними могат да се получат от първоначално различни думи, които в процеса на езиковото развитие са претърпели фонетични изменения и в резултат на това са съвпаднали по форма. Пример: в старобълг. Мед- пчелен продукт и мед- метал

2) звуково съвпадение може да се получи между книжовна и диалектна или народна дума, а също и между две народни или диалектни думи, употребявани обикновено в различни говорни области. Пример: „копан”- прекопаване на окопни земеделски култури и „копан”- кълка на домашна птица; „калина”- обръщение към зълва, по-млада от мъжа и „калина”- вид дърво

3) при заемане на думи от чужди езици. В едни случаи заетата от чужд език дума е съвпаднала звуково с българската дума. Пример: „стол”- мебел за сядане с облегалка или без за един човек и „стол”- от руски език- трапезария за обществено хранене

4) В други случаи омоними са се получили от случайното звуково съвпадение в българския език на заемки от различни езици. Пример: „ангина”- гъсто, тъкан памучен плат (от китайски) и „ангина”- възпаление на сливиците в гърлото и др.

5) Има и омоними, които са заемки от един и същ език. Пример: от френски език за заети омонимите екип- група от спортисти и „екип”-спортно облекло

6) Много от омонимите в българския език са производни от други думи, които също може да са омоними, но може и да не са омоними, От непроизводните омоними се образуват производни омоними с използването на едни и същи словообразувателни средства. Пример: „меден”-произв. от мед и „меден”- произв. от мед, "боров”- произв. от бор и "боров”- произв. от бор

4.Отношения между полисемия и омонимия

Многозначност (полосимея) на думата

2010-10-14T11:23:00.000-07:00

Що е многозначност (полисемия)?- способността на думите да притежават повече от едно значение. Обогатяването на лексиката се извършва не само чрез въвеждане в употреба на нови речникови единици, но и чрез увеличаване на значенията на съществуващите думи. Многозначните думи съставят около една пета от лексикалните единици на съвременния български книжовен език. Най-голямо е количеството на двузначните думи. С увеличаване на броя на значенията количеството на многозначните думи намалява. Това е така нар. закон за „убиване” на полисемията.

Полисемията се обуславя главно от два фактора: а) липсата на вътрешна (природна) връзка между звуковия състав на думата и нейното лексикално значение; б) от възможността за преносна употреба на думите. Многозначността не е пречка при общуването, понеже е свързана в реч (или в минимален контекст) думата конкретизира значението си.

Полисемията възниква в контекста, тъй като всяко ново значение е в същност резултат от поставяне на определена дума в ново словесно обкръжение, в което употребата и постепенно се утвърждава. От друга страна, полисемията се проявява чрез контекста, понеже именно в него думата реализира едно или друго свое значение. Полисемията е „способността на думата да придобива разнообразни значения в зависимост от различните случаи на употребата й и да запазва в езика всичките тези значения.

Многозначната дума представя съвкупност от лексико-семантични варианти. Думата има толкова лексико-семантични варианти, колкото нейни значения могат да се реализират в речта. Между отделните лексико-семантични варианти има по-близка или по-далечна връзка и докато тази връзка се пази, думата е многозначна, обаче ако тя бъде разкъсана, многозначната дума се разпада на отделни думи- омоними.

За разлика от думата, която е основна речникова единица, лексико-семантичния вариант е основна семасиологична единица. Например: думата „мост”- съществува под формата на три лексико-семантични варианта. Основното и значение е съоръжение, по което се преминава над река, пропаст, железопътна линия и под. Другите две значения са свързани със зъболекарската и спортната терминология.

Характерно за многозначните думи е, че всяко от значенията им участва в различни системни връзки и отношения с други думи или отделни техни значения, т.е системността на лексиката се проявява чрез отношенията между лексико-семантичните варианти на отделните думи.

Семантичната структура на многозначната дума обикновено се съотнася с толкова понятия, колкото значения има тя. Новото значение се явява, за да се означи ново понятие.

1. Видове полисемия- два вида:

1) Понятийна полисемия- полисемия, при която всяко значение назовава отделно понятие. Тя е основен тип полисемия в речника на съвременния книжовен език. Това е така, тъй като всяко ново значение възниква в речта преди всичко, за да бъде назовано друго понятие.

2) Функционална полисемия- полисемия, при която отделните значения са свързани с едно общо понятие, но при отделните значения обемът и съдържанието му се стесняват или разширяват.Функционалната полисемия има по-ограничена сфера на проявление. Обаче рязка граница между двата типа полисемия няма, тъй като понятията могат да бъдат близки помежду си.

В някои думи многозначни думи се прояват едновременно и двата вида полисемия. Например: думата „воденица:- „мелница, която се движи с вода” (основно значение), но „малък ръчен уред за меляне на кафе” и „стомах на птица” са получени по пътя на функционалното сходство.

2. Отношение между полисемия и омонимия.

При разграничаването на многозначните думи от омонимите възникват немалко колебания, дължащи се на сложността на самото явление.

Разграничаването на полисемията от омонимията, получена по семантичен път, се извършва въз основа на няколко критерия, приложени комплексно

1) семантичен критерий. Той е основен критерии. Възникването на омонимите се обуславя от разпадането на една многозначна дума на две или повече речникови единици в резултат на разкъсване на връзката между отделните и значения. С други думи, признак на полисемия или на омонимия е наличието или отсъствието на семантични връзки между отделните значения. Ако връзката между лексико-семантичните варианти от семантичната структура на многозначната дума не се осъзнава от говорещите езика като роден, това означава, че многозначната дума се е разпаднала на две или повече речникови единици, всяка от които има своя семантична структура. Пример: думата „месец” е имала значение на „луна, месечина”, но по-късно по пътя на преносната употреба тя развива и друго значение „една от дванадесетте части, на които се дели годината”.

Омонимите, получени по пътя на разкъсване на връзката между някои от значенията на многозначната дума, могат да развият производни значения. Различният характер на тези производни значения е също така указание, че първоначалната многозначна дума се е разпаднала на две или повече речникови единици- омоними. Например: думата „храня” със значение „вардя, пазя” е развила и ново значение „давам храна” , което по-късно по-късно се е откъснало от първото значение и е доволо до обособяването на нова речникова единица, развила на свой ред нови значения, които нямат връзка с първоначалното значение „пазя, вардя”: „грижа се за издръжката на някого”; „издържам, изхранвам”; „отглеждам домашни животни”.

2) Синонимен критерий. Като доказателство, че връзката между някои от значенията на многозначната дума се е разкъсала и са се образували отделни речникови речникови единици омоними, може да служи обстоятелството, че всеки от омонимите има различни синоними, които не са синоними помежду си.. Например: „точа”(1) има за синоним „наливам; точа (2)- правя, а точа (3)- остря, изострям.

3) Словообразователен критерий. От семантичните омоними обикновено се образуват различни производни думи и това също така е доказателство за разкъсване на връзката между значенията на първоначално многозначната дума. Например: „месец” (1) има производни „месечина, месечинка, месечко, месечен”, а от „месец”(2)- „месечник, тримесечие, месечен”.

4) Граматичен критерий. В някои случаи омонимите, получени от разпадането на една многозначна дума, се различават по между си по някои от граматичните си значения. По пътя на разкъсване на връзката между значенията на една многозначна дума са възникнали омонимите „суша” –„продължително време без валежи” и „част от земната повърхност”. Те се различават и по това че „суша”- „част от земната повърхност” не образува форма за мн. ч.

Промени в лексикалното значение на думите

2010-10-14T11:18:00.000-07:00

1. Същност на промените в лексикалното значение.

Думите като единици на езика могат да претърпят в течение на езиковия развой промени от различен характер- фонетични, граматични, семантични. Например думата месо в старобългарския език е имала форма мясо, следователно е претърпяла фонетична промяна, освен това е претърпяла и някои граматични промени, тъй като с отпадане на падежната с-ма са отпаднали и падежните й форми. В други случаи думата може да промени значнието си. В старобълг. Думата брашъно е означавала „храна, ястие”, а сега „смлени на прах зърнени храни”.

Под промяна в лексикалното значение се разбира промяна в предметно-понятийната отнесеност на думата. Семантичната промяна може да бъде свързана с изменение в стилистичната окраска на думата или с изменение на нейното положение в речниковата с-ма като цялост или в отделна нейна подсистема.

Измененията в лексикалното значение могат да бъдат от различен характер.

А) Думата може да загуби първоначалното си значение и да остане в речниковата с-ма с новото си значение. Пример: „година” в старобългарския език е значела „време, час”, а днес „ времето за което земята прави пълно завъртане около около слънцето- 365-366 или 12 месеца”

Б) Думата може да продължи да се употребява както със старото си, така и с новото си значение венец- „кръг, изплетен от цветя” (старо значение) и „месеста покривка на челюст” (ново значение)

В) Някое от значенията на многозначната дума може да отпадне и в резултат на това тя стеснява семантичната си структура. Пример: думата „вреда” в старобългарски е означавала „синина, оток по тялото”

Г) Може да се промени характерът на някои значения на думата . например: стилистично неутралното значение да се превърне в стилистично обагрено или обратното.

Изменението в значението на думата е процес, чиято продължителност и бързина зависят от множество фактори, значителна част от които имат неезиков характер. Процесът обикновено започва като индивидуална промяна в значението и употребата на някоя дума и приключва, когато новото значение е усвоено от човешкия колектив, говорещ съответния език, когато се лексикализира.

Семантичните промени могат да протекът в една от следните насоки:

1) Разширяване на значението и употребата на думите. При този процес думата, означаваща отначало един предмет или явление, започва да се използва за назоваване и на други предмети и явления, разширява се нейната семантична структура. Пример: думата „гражданин” в началото е означавала само „жител на град”, а по-късно се развива и разширява и с ново значение „жител на държава”. В някои случаи разширяването може да бъде само с разширяване на обема и съдържанието на означаваното понятие. Например: „женя се”- първоначално е означавало „встъпвам в брак с ЖЕНА”, а сега е със значение на „всъпвам в брак, задомявам се”- употребява се и от двата пола.

Разновидност на разширяването е и образуването на нарицателни имена от собствени: мавзолей от Мавзолей (гробница на цар Мавзол, 4в. пр.н.е.)

2) Стесняване на значението и употребата на думите- при него отначало думата е назовавала по-широко по обем и съдържание понятие, а след това е започнала да назовава по-тясно по обем и по съдържание понятие. Пример: „кърма”- първоначално е имала значение на „храна изобщо”, а сега назовава по-тясни по обем понятия: „майчино мляко”. Думата „лято” е означавала „година, а днес „най-топлия годишен сезон”, „храм”- „къща, дом”- в старобълг., а днес „църква”

3) Семантична промяна, при която думата нито разширява, нито стеснява значението си, а само го променя. Пример: в старобълг. „вар”- горещина, топлина, а днес- бяло вещество, което се получава от изпичане на варовик.

4) Семантични промени във връзка с изменения в съдържанието на означаваното понятие. С течение на времето някои понятия могат да променят частично или напълно съдържанието си, обаче названието им се запазва. Тъй като понятийното значение съставя ядро на лексикалното значение, това означава, че с изменение на съдържанието на понятието се променя и значението на названието му. Например; думата „перо”- металически писец днес, а в миналото- паче перо, използвано като средство за писане- названието остава едно и също; „стрелям”- означавало е първоначално „хвърлям стрела”, а по-късно с откриването на барута „стрелят с огнестрлно оръжие, с патрони”.

2. Причини за семантичните промени- два вида извънлигвистични (екстралингвистични )и лингвистични (вътрешноезикови).

а) Извънлигвистични (екстралингвистични) - свързани са с обществения живот на хората, с измененията в икономическата и социалната структура на обществото, с развитието на науката и изобщо технологиите.

Сематичните промени в някои езици могат да бъдат предизвикани от чуждоезиково влияние, обикновено от старна на близкородствени езици. В народния език думата „суша” означава „продължително, сухо, бездъждно време”, а под влияние на руски е придобила и значение на „земя, земно пространство”. В народния език „сухар”- изсъхнало дърво; под влияние на руски ез. „специален печен хляб, чието приготовление и печене е по-продължително”. В случая е налице семантично влияние, при което една позната дума в народния език се обогатява с ново значение под влияние на значението, което тя има в чуждия език.

Пуризмът като проява на езиковата политика също може да предизвика семантични промени в някои думи. Нерядко новата дума, която се въвежда в употреба, за да замести някоя чужда, семантично се диференцира от нея и в езика остават и двете думи. Пример: думата „излет” е създадена, за да замести чуждата по произход дума „екскурзия”, но днес са вече разграничени по значение: „излет”- краткотрайна разходка до някое недалечно място, а „екскурзия”- по-дълга разходка на някое по-отдалечено място.

Причина за семантичните промени в някои думи може да бъде емоционално-оценъчното отношение на човека към предметите и явленията от действителността. На тази основа думата „гълъбица” е развила и значение на „гальовно назоваване на любима жена”, а „свиня”- на „мръсен, долен човек”

Явленията табу и евфемизъм също довеждат до промени в значението на някои думи.

ТАБУ- означава забрана, простираща се върху определени предмети и действия, или върху акта на назоваването, именуването.

ЕВФЕМИЗЪМ- от гръцки език е думата и буквално означава „добро говорене” (добре говоря). Евфемизмите са думи или изрази, заместващи други, които са станали „опасни”, груби, неприлични, изобщо неподходящи. Пример: в бълг. език за наименуването на болести са използвали смекчителни думи, за да се умилостиви: благата (епидемия, туберкулоза), медени и маслени (за епидемии при деца) леля (чума) и др.

б) Лингвистични (вътрешноезикови)- те са свързани със системния характер на на речниковия състав, с общото състояние на речниковата с-ма и със състоянието и особеностите на нейните подсистеми.

Думите влизат по между си в различни дрмантични връзки и отношения, семантичната промяна обинквено се остава затворена в рамките на една дума, а засяга и другите думи. Например: думата „гора” в старобългарския език е назовавала понятието „планина”, думата „лес” – понятието „гора”, думата „планина”- „висока равнина”. Те са били членове на едно семантично поле, в което е съществувало семантично равновесие, обаче в промяната в значението на „гора” е довела до промяна в значението на другите думи от семантичното поле: гора- лес (днес);. Промяната в значнието на една дума е предизвикала промени и в значението на други думи от същото семантично поле, тъй като е било нарушено семантичното равновесие в него.

Промяната в лексикалното значение може да бъде обусловена от промяна в лексико-граматичната отнесеност на думата. Например: в старобълг. „горещ” е сегашно деятелно причастие и означава „който гори”, а сега е прилагателно име със значение „който има висока температура, който е много топъл”.

Причина за семантична промяна може д абъде и липсата на един от компонентите в словосъчетанието (свободно или устойчиво). В резултат на това другият член поема значенеито на цялото словосъчетание. Например: „гостна”- стая предназначена за гости, получено от „гостна стая”.

В исторически план семантичните изменения се характеризират според характера на промените като пълни или частични.

Пълни- при тях се промена както семантичният обем, така и съдържанието на значението. Думата започва да се употребява като название на предмет от друг клас. Например: пълна е промяната в значението на думата „хора”- люде, човеци, в сравнение с първоначалното и значение „област, страна”, с което тя е престанала да се употребява.

Частични-когато се променя съсдържанието на значението в резултат на промяна на отношението към понятието. Думата „селянин”- жител на село променя своя семантичен обем в резулата на емоционално-оценъчния елемент, който се влага в съдържанието на лексикалното и значение-„прост човек”.

Типове преносни значения на думите

2010-10-14T11:11:00.000-07:00

Основен фактор в процеса на семантичните изменения на думите е способността им да се употребяват преносно въз основа на някаква асоциативна връзка между денотатите (прилика, сходство, природна връзка).

Преносимостта е историческо явление, което действа през целия исторически развой на българския езика, а и на езиците изобщо и е тясно свързана с историята на народа, който говори този език. Преносимостта е способността на думата да промени значението си, разширявайки своя обем, при което чрез пренасяне започва да служи за назоваване на ново понятие, нов предмет или явление, което се намира във връзка или зависимост от първоначално назованото понятие.

В речта думите се свързват една с друга и образуват словосъчетания и изречения. Това прави възможно една дума да се употреби с друго ново значение, което да се разбере от значението на думите, с които тя се свързва. Думата „остър” означава ‘който реже добре, изтънен’ „Държа остър сърп в ръцете си”- с това значение се употребява най-често. То е прякото и значение „Едва сега усещам острия хлад на вятъра”( Л. Стоянов)- остър има значение на „рязък”. Примери на съчетание в други думи: остър кол, остри нападки, остър ревматизъм. Новите значения възникват чрез пренасяне на една вече съществуваща дума като название на нови за нея предмети и признаци. Думата „крак”- долен крайник на животно или човек, с което стъпва и ходи се използва и за назоваване на опора в долната част на мебел, съоръжения и механизми: крак на маса, столче с три крака.

Разлика между преносно значение и преносна употреба:

Преносно значение- то е номинативна категория и предпоставка за появата в езика на многозначни думи.

Преносна употреба- речева категория, която съчетава в себе си номинативност и експресивност. Преносната употреба е индивидуална и количествено неограничена възможност както за многозначните, така и за еднозначните думи. Лексикализираната преносна употреба създава ново преносно значение. То се основава само на метафората и метонимията.

ПРЕНОСНО ЗНАЧЕНИЕ НА ДУМАТА- образува се, когато названието на едно понятие се пренася върху друго въз основа на някакво сходство, общи белези или асоциативна близост. Преносните значения са най-разпространения тип вторични производни значения. Те възникват на основата на преките и се мотивират от тях. Преносните значения се намират в тясна връзка с образността. Освен номинативната си функция преносните употреби съдържат още емоционални оценки за обозначените явления. Пример: думата „буря” означава ‘много силен, стихиен вятър, обикновено придружен с гръмотевици, светкавици и дъжд’, но в изречение като ‘Появата му предизвика буря от въодушавление’- буря- има значение на ‘изблик на наудържимо чувство на радост, възторг, мъка, негодувание и подобни у много хора’. Най-много преносни значения имат прилагателните и глаголите, защото между тях могат да се установят най-разнообразни връзки: топъл чай-топъл прием, горчиво лекарство- горчиви думи, водата кипи- кипя от злоба

Преносната употреба на думите бива индивидуална и лексикална. Индивидуалната употреба е широко застъпена в художествения стил под формата на тропи. Тропите (гр. tropos- образен израз). Тропите не са преките названия на предметите, а техни образи, които могат да бъдат разбрани само в свързана реч и в това словесно обкръжение, което е определено от автора. Всяка преносна употреба по начало има индивидуален характер, но с течение на времето тя може да получи широко разпространение в езиковата практика, т.е да се установи трайно в лексиката. За такава преносна употреба казваме, че има лексикализиран характер. Като ново значение в речниците се отбелязват лексикализираните преносни употреби. Новите значения обикновено се употребяват наред със старото значение

на думата. Има и думи,които се употребяват в езика само с новото си значение, а старото и отмира. Пример: думата „вар”-старото и значение е „горещина, топлина”

Лексикализирани (езикови, речникови) значения- това са значенията, които са загубили първоначалната си образност

Основните видове преносни употреби са три вида: метафора, метонимия, синекдоха.

МЕТАФОРА- пренасяне на качествата на един предмет върху друг предмет въз основа на някаква прилика или сходство.

Глагола „ЖЪНА” има основно значение „режа със сърп или жетварка стъблата на житни растения в нива”, но по пътя на метафоричната употреба е придобила значение на „ получавам нещо заслужено”- жъна успехи, жъна плодовете на дълогодишния си труд.

Прилагателното „ЗЛАТЕН”- „който е от злато” е придобило нов и значения– златна есен (сходство по цвят), златно време (сходство по ценност).

Прилагателното „ЧЕРЕН”- „ който има цвят на сажди, на въглен” е придобило нови значения , които имат по-абстрактен характер- черни мисли, черен труд, черна робиня, черна вдовица и др.

Метафорите се делят на номинативни, когнитивни и образни.

Номинативни- използват се за целите на номинацията

Когнитивни- те разкриват начина на мислене и познание на действителността

Образни- служат на естетическите функции на езика

При метафората пренасянето на названието от един предмет на друг се осъществява на основата на сходство по второстепенни признаци (форма, цвят, размер, свойства, качества и др.):

1) Сходство по форма ръкав (на дреха)- ръкав (на река), глава (на човек)- глава (на пирон)- глава (на семейство), ухо (на човек)- ухо (на игла), камбанка (звънче)- камбанка (цвете)

2) Сходство или близост във функциите на два или повече предмета- действие или предназначение, осъществявани от предметите: спътник (който пътува заедно с някого)– спътник (изкуствен), корен (на дърво)- корен (на зъб), кора (на дърво)- кора (мозъчна)

3) Сходство по звучене и цвят- вие (вълк)- вие (вятър), песен (народна)- песен (на славей), шоколадов (бонбон)- шоколадов (тен)

4) Сходство по впечатления или асоциации, породени от въздействието на предметите: нишка (на плат)- нишка (на разсъждение), топъл ден-топъл глас

МЕТОНИМИЯ

Метонимия- пренасяне на значението на един предмет върху друг предмет въз основа на някаква постоянна връзка между тях.

Изпих две чаши, изядох цялата чиния.

Частен случай на метонимията е синекдохата (съприемане), която представлява употреба на дума, означаваща част от нещо, вместо друга, която означава цялото или обратно. Пример: „родна стряха” (вместо роден дом), „бащино огнище” (вместо бащин дом).

Основни видове лексикални значения

2010-10-14T11:03:00.000-07:00

Лексикологията разглежда думата като единица на речниковия състав на езика. Думата има две страни- звукова и смислова. Звуковата страна на думата е съчетанието от звукове (или много рядко един звук), от които се състои думата. Със звуковата страна на думата се занимава фонетиката. Смисловата страна на думата е нейното значение. Със значението (лексикално) се занимава семасиологията.

Основната функция на думите е номинативната. Местоименията и местоименните наречия се характеризират със заместителна функция, а някои от тях проявяват и показателна функция. Междуметията имат експресивна функция. Функцията на думата произтича от характера на нейното значение.

Значението на думата бива лексикално и граматично. Лексикалното значение е вследствие на лексическа абстракция- понятията на съдържание на речниковите единици. Граматическото значение е вследствие на граматическа абстракция- свързва се с категориите род, число, число, определеност, време, свършеност и несвършеност на действието. Пример: лексикалното значение на думата „внук” е „син на сина или дъщерята”, а граматичното- съществително нарицателно име от м.р, ед. ч., нечленувано

Лексикалното значение е основно, а граматичното второстепенно. Първото е предмет на лексикологията, а второто- на граматиката.

*в лексикалното значение на думата може да се разграничи ядро и периферия. Ядрото представлява понятието или отражението на обектите от реалната действителност. Думите отразяват действителността чрез понятията. Отношението на думата към предмета, явлението, отношението обозначени с нея, се нарича денотативно значение. Отношението между дума (лексема), понятие или обект от действителността (обект назоваван с дума се нарича денотат или референт) може да се илюстрира със следната схема:

Пунктирната линия означава, че между думата и денотата няма пряка, непосредна връзка, т.е денотативното значение е опосредствувано от сигнификативното.

СЕМАНТИЧЕН ТРИЪГЪЛНИК- въз основа на определението за знака могат да се извлекат три компонента-знак, обозначаван обект (денотат), смисъл (значение). Тези три компонента образуват триада –цяло от три части (А:Б:В). На тази основа семантичните отношения между знака (А), смисъл (Б), обозначаван обект= денотат (В) се представят във вид на триъгълник (семантичен ). Трите компонента се разполагат по върховете му както следва : на левия връх- знакът (А), на горния връх-смисълът (Б), на десния връх- обозначавания обект (В)

Съотношението А:Б- знакът има смисъл (значение)

Съотношението А:Б- знакът обозначава обект (денотат)

Съотношението А:Б-смисълът се съотнася към денотата

По начало този семантичен триъгълник е създаден от Г. Фреге и е известен като триъгълника на Фреге

Към ядрото на лексикалното значение се отнася и исторически възникналата връзка отношение между звуковия комплекс и съответното понятие.

В периферията на лексикалното значение се намира стилистичната, емоционална или оценъчна окраска, която се определя като стилистично значение или като конотация.

Реалното значение на думата съществува под формата на лексико-семантични варианти. Лексико-семантичен вариант наричаме единството от звуци и конкретното значение, с което то се използва в речта. Еднозначните думи имат един лексико-семантичен вариант, а многозначните повече от един. Многозначната дума съществува реално под формата на два или повече лексико-семантични варианта. Съвкупността от лексико-семантичните варианти съставя семантичната структура на думата. Под смислова с-ра „се разбира цялата система от значения, исторически закрепени за даден звуков комплекс, с всички привнесени от различните контексти допълнителни, емоционални, стилистични и смислови оттенъци и особености на употреба” (според И.В. Арнолд). Според Звегинцев „значението на думата е съвкупност от нейните лексико-семантични варианти”.

Лексикалното значение служи за означаване както на съвкупността от отделните значения на многозначната дума, така и за назоваване само на едно от тези значения (семема).

1. Отношение между форма и значение на думата. Вътрешна форма на думата.

Между значението на думата и нейният звуков комплекс няма вътрешно обусловена природна връзка, тъй като сами по себе си звуковете не означават нищо, а могат да имат смисловоразличителна функция. Думите отразяват действителността чрез понятийното си значение, а не чрез звуковия си състав.

Връзката между звуковата форма и значението на думата не възниква случайно, а в резултат от историческото развитие на езика във връзка с историята на съответния народ.

Всяко название възниква не по пътя на случайното свързване на едни или други словообразователни елемента, а от свързването по определен модел на словообразователни елементи, които имат някакво отношение към признаците на денотата.. След като възникне, названието започва да назовава понятието в неговата цялост, т.е. с всичките му признаци,а не само с признаците, които са намерили израз в словообразователния му строеж.

Названието винаги възниква въз основа ан някой очебиен признак на денотат, който ляга в основата на словообразователния му строеж. Пример: думата „часовник” е образувана въз основа на признака „часове”, думата „чакалня” въз основа на признака „чакане”.

Признакът, който ляга в основата на словообразователния строеж на думата сътавя нейната вътрешна форма или нейната семантична мотивираност.

Вътрешната форма трябва да бъде ясно разграничена от реалното семантично значение на думата. Вътрешната форма обхваща само един признак на денотата и изпълнява техническа функция при образуването на новото название или новото значение, а реалното значение се свързва с всички съществени признаци на понятието. Пример: водач и водител, пазач и пазител- имат еднаква вътрешна форма, но се различават по лексикалното си значение.

В зависимост от това, дали вътрешната форма се пази или е отпаднала, се различават две категории думи:

*Сематично мотивирани- думи, които пазят вътрешната си форма и словообразувателният им строеж е напълно ясен. Пример: борец, стрелец, ловец

*Сематично немотивирани- думи, които вече не пазят вътрешната си форма и техният словообразувателен строеж не е прозрачен, а може да се установи само по исторически път. Пример: дърво, камък, вода, път и др.

Към първата група принадлежат производните, а към втората непроизводните думи погледнати от съвременно гледище.

В състава на езика съществува движение от мотивирани в немотивирани думи.

Лексикално значение при различните класове думи.

Обикновено се приема, че лексикално значение имат само самостоятелните (пълнозначните) думи и изменяемите части на речта. Отхвърля се наличието му в собствените имена, служебните думи и междуметията. Това твърдение не е много точно и вярно, тъй като както самостоятелните, така и служебните думи са единици на речта и езикови знакове, които в зависимост от характера на присъщото им значение изпълняват определена функция в речта. Лексикално значение имат всички думи, но при различните им класове има различна структура и реализация. Не всички думи са свързани с понятие и са способни да назовават, но винаги зад отделната дума стои някакво значение.

Пълнозначните думи имат предметна насоченост и номинативна функция. Пълнозначните думи имат както денотативно, така и сигнификативно значение. Служебните думи нямат номинативна функция и денотативно значение. Те не назовават обекти от действителността, а отношение между тях. С помощта на служебните думи езикът се превръща в реч. Те имат значение и смисъл, но не назовават понятие. Те спомагат на частите на речта да се съчетават в изречения. Пример: предлогът „В” означава „положение вътре в границите на даден предмет, където нещо се намира и става”- Чета в библиотеката.”и”- свързва частите на изречението – Чета вестници и списания.

Частиците изразяват отношение на говорещия към предмета на речта и т.н.

Междуметията не означават понятие и не се свързват с него. Значението на междуметията се определя като конотативно: уви!- означава съжаление; ох!- болка, отвращение или досада. Междуметията служат за изразяване на различни чувства и преживявания- страх, радост, болка, тъга и т.н.

Числителни имена- те спадат към абстрактната лексика. Те означават понятия, които не са свързани с реални предмети. Чрез супозиция (подмяна, замяна) числителните могат да се употребят и като съществителни имена и да означават понятия: тройка, петица, 10 се дели на 5 и 2. в такива случаи те са названия на числа.

Местоименията по своята семантика и функция в речта са доста различни. Личните местоимения например, не съдържат признаци на понятие. Те нямат собствено денотативно съдържание. В речта означават денотата на думата, която заместват: аз –посочва говорещото лице; ти- слушащия, той- лицето, за което се говори, без да се изяснява дали лицето е учител, студент, работник и т.н. при другите местоимения денотатът може да не е определен, да липсва или да бъде обобщен (някой, никой, всякой).

Особено място сред пълнозначните думи заемат по своята семантика собствените имена. Те се отделят ясно от нарицателните имена. Личните имена за лица (антропонимите) се свързват със своя денотат според културни и социални основания на семейна традиция, мода и т.н. Освен това собствените имена могат да бъдат заменени произволно с други имена, например псевдоними, докато нарицателните не могат да се заменят произволно едно с друго, защото връзката на лексикалното значение с думата и нейната форма е исторически установена, десигнатът на личното име не е понятие, а представа. Той съвпада с денотата

Основни видове лексикални значения.

Съществуват най-разнообразни класификации на лексикалните значения.

Пряко или номинативно значение- значението, с което думите назовават предмети, явления или качества от действителността. Съчетаемостта на думите с такова значение се определя преди всичко от предметно-логическите връзки между обектите от действителността. Прякото или номинативното значение се нарича още свободно значение. Прякото или номинативното значение е обикновено и основно значение на думата. То служи за образуването на производни значения. Пример: думата „очи” се съчетава с думи, характеризиращи цвят, величина, състояние, способност и т.н.: сини очи, светли очи, малки очи,кръгли, големи, открити, живи, ярки, весели, тъжни, болни.

Фразеологически свързано значение- значение (може да се нарече и лексикално свързано значение ), което се реализира при съчетание на думата с ограничен брой други думи. Например прилагателните вартоломеев, давилов, вегетативен имат само фразеологическо свързано значение, тъй като се реализира в ограничен брой съчетания с други думи- давилови капки, вартоломеева нощ, вегетативни органи и т.н.

Фразелогически свързаното значение отразява вътрешносистемните отношения между лексико-семантичните варианти на някои думи в лексикалната система на езика. за разлика от номинативното или свободното значение, при което съчетаемостта на думите се основава преди всичко на логико-предметните връзки между предметите и явленията от действителността, тук значението е обусловено от специфичните условия, при които се е оформила семантичната структура на думата.

Синтактично обусловено значение- то се реализира при употребата на думата в определена синтактична позиция. То възниква по пътя на преносната употреба на думите и служи за образно, емоционално или оценъчно назоваване на обект от действителността. Когато се използва за назоваване на ‘злобен, проклет, коварен човек’, съществителното змия има синтактично огранически ограничено значение. Например: Ела, мило, ела, че тая змия ще те изяде” (Елин Пелин).

Конструктивно-обусловено значение- то се реализира в условията на точно ограничена с граматични форми синтактична контрукция. За разлика от другите лексикални значения, при които връзките на думата са ограничени или тя се употребява само с определена финкция, конструктивно обусловеното значение не възниква от лексикалната съчетаемост , нито от упоребата на думата с определена синтактична функция, а от включването и в граматичен типов контекст.

От генетично гледище значенията се делят на основно и производно. Основно е онова значение, от което по пътя на преносната или функционалната употреба се образуват другите, производните значения. Основното значение е изконно, а производното е винаги придобито.

От гледище на семантичните отношения, от синхронично гледище, значенията се делят на преки и преносни. Пряко значение- значението, с което думата назовава обект от действителността, а преносно-значението, получено по пътя на преносната и употреба. От своя страна това значение може да бъде метафорично или метонимично.

От стилистично гледище се разграничават два вида лексикални значения: стилистично неутрално и стилистично украсено (обагрено) значение. Стилистично неутрално е значението, с което думата може да се употребява във всичките функционални стилове на езика, а стилистично окрасено (обагрено) е значението, с което нейната употреба се предпочита в един или няколко функционални стила.

От функционално гледище стиловете се делят на свободни и свързани.

Речниковата система на българския език

2010-10-14T11:01:00.000-07:00

Лексикална системност и системност в езика

Що е система?- единство от елементи, които се намират във взаимна връзка и имат обща функция.

Що е езикова система?- в нея се отделят групи от елементи, които са подчинени йерархично една на друга или функционират паралелно. Всяка част се свързва несредствено или опосредствено с другите нейни части чрез езиковите категории. Наред с понятието „система” в езикознанието се използва и понятието „структура”. Система- вътрешно организираната съвкупност от взаимосвързаните и взаимообусловените елементи в състава и. Структура- тя представлява формата, вътрешната организация на елементите, схемата на взаимните им отношения. Системата е понятие с по-общ характер, а структурата е по-частно понятие, атрибут, характеристика и признак на системата. По отношение на лексиката системата са речниковите единици, свързани с вътрешни отношения помежду си, а структурата – съвкупността от установените отношения между речниковите единици /думите/. Всички думи с номинативна функция образуват лексикално-семантичната подсистема на езика.

Що е лексикална система?- от една страна, тя е сбор от номинативни речникови единици (думи и словосъчетания), т. нар. речников състав, а от друга страна, тя е лексикално- семантична система, която включва речниковите единици заедно с начините на тяхното взаимодействие. Лексикално-семантичната система е резултат от сложното взаимодействие между значенията на думите. В нея думите се обединяват от общ семантичен признак или от общо понятие, което има название като елемент от системата в лексикални групи наречени парадигми.

I. Видове отношения между елементите в лексикално-семантичните групи- парадигматични и синтагматични

1. Парадигматични отношения- основни показатели на системност в лексиката. Те възникват между думи от една и съща част на речта, които имат нещо общо в значението и могат да се избират или заместват една с друга в една и съща позиция. Парадиг. отношения са многопланови и семантично разнообразни.отделят не например: синонимно, антонимни и стилистични отношения

2. Синтагматични- разкриват линейното разположение на думите, показват как думите се употребяват в речта.Чрез синтагматичните отношения думите изпълняват комуникативна функция.

Валентност (съчетаемост)- това е съвкупността от всички съчетания, в които думата може да се срещне. Валентността е свързана със законите на смисловото съчетаване на думите. Пример: казва се ходя бързо, бавно, но не може седя да се свърже с бавно, бързо. Валентността бива два вида:

*лексикална-свързана е със значението на думата

*синтактична- със законите за свързване на думите една със друга в речта

Синтагматичните отношения се проявяват при полисемията (многозначност), когато думата променя значението си в съчетание с различни думи. Пример: подвивам крак „свивам, събирам под нещо”, подвивам врат „покорявам се”.

Въз основа на тези два вида отношения се отделят в значението на думата парадигматичен и синтагматичен аспект:

А) парадигматични значения- определят се от общото значение на групата от думи, с които лексемата има смислови връзки и може постоянно да се съчетава. Пример: думата „земя” може да се включи в групите: 1) почва, пръст, пласт слой; 2) нива, поле; 3)глина, пясък, чернозем; 4)слънце, луна, земя; 5) суша, бряг остров.

Б) синтагматични значения- определят се от възможността думите да се съчетават една с друга в изречения

ІІ . Особености на лексиката

1. Системност- обуславя се от тясната връзка на речниковия състав с извънлингвистични фактори- с общественив живот, социален прогрес и т. н. В лексикалния състав на думата се отразяват от една страна промените, които стават в обществото, а от друга страна, лексикално-сематичните изменения, предизвикани от необходимостта за номинация на нови денотати (обозначаваното).

2. Речник- той е открит за външни влияния и отразява измененията във всички сфери на човешката дейност. Речникът се характеризира с екстралингвистична обусловеност, която се проявява както в отмирането на думи, така и в появата на нови думи и значения. Всичко това придава на лексиката голяма подвижност, а също и историческа променливост. Измененията се извършват доста често и с по-бързи темпове. Изменят се съставът, функциите и стилистичната окраска на думите. Някои от думите остаряват и излизат от употреба, други възникват и започват активно да се употребяват. Подвижността се проявява и в наличието на думи, различни по сфера на употреба, на домашни и заети думи.

3. Лексиката е вътрешно организирана съвкупност от единици. Лексиката е крайно пъстра, нееднородна и многочленна. В нея се включват думи с променливи и непостоянни речникови значения.

4. Лексиката не се използва от говорещите равномерно и в целия и обем. Една част от нея се употребява от всички постоянно, друга част има рядка и индивидуална употреба, поради това, че назовава специални понятия..

Лексикалната система е функционална и интегрираща. Тя е синтез на основните смислови единици (думите) и на техните многообразни сематични връзки.

Лексикалната система притежава черти, които я отличават от другите езикови подсистеми, но тя има и характеристики, които до известна степен я сближават с тях. Става въпрос за т. нар. изоморфизъм- /issos- равен, подобен, morphe- вид, форма/- сходство в структурите на отделните системи. Свързва с използването на общи за всички подсистеми понятия като „вариант”, „инвариант”, „парадигматика” и др.

ІІІ. Изменения в речниковия състав на българския книжовен език

В речника на езика се наблюдават постоянни промени вследстие на различни икономически и политически взаимоотношения, на научния прогрес и т. н. Основните процеси на тези промени са 2: поява на нови думи и отмиране (отпадане) на остарели думи. Образуването и възприемането на нови думи е главният процес в развоя на речника на всеки език. Вторият процес се наблюдава по-рядко и се извършва по-бавно от първия. Пример: трен, ока.

Речникът е една от най-променливите страни на езика, някои думи в речниковия състав обаче се употребяват много дълго време, те са устойчиви и не се менят лесно. Става дума за т. нар. основен речников фонд- това са думите, които се знаят от целия народ и се употребяват много често, служат и за образуване на производни думи. Към основния речников фонд принадлежат някои категории думи, като названия на части от тялото, означения на родствени връзки, числителни, местоимение, служебни думи и т.н.

Формирането на речниковата с-ма на един език е дълъг исторически процес. Българският език е преминал през три основни периода на изменения:

1) Първи период- от средата на 19в., когато се преминава от първобитния строй към феодализма, възприема се християнството и се поставя началото на писмена славянска култура. По това време от една страна се възприемат много гръцки думи, свързани с богослужението и църковните обреди, а от друга се поставят основите за изграждането на старобългарския книжовен език като език на българи и славяни. Това е период, в който кипи творческа работа в търсене на лексика, която да послужи за превод от византийски език (високо развит) на старобългарски. Навлизат много диалекти и думи (от гръцки) като: евангелие, апостол, игумен, пастир, митрополит и др., създават се и старобългарски думи като: владика, власт, жезъл, господ

2) Втори период през Възраждането, когато се формира речникът на новобългарския книжовен език. Започва попълване на езика, навлизат руски думи и думи от западните езици. Появява се нуждата от установяването на книжовен език, общ за всички. Книжовниците от различните краища на страната се стремят да издигнат своя диалект като общозадължителен. Засилва се създаването на думи от писатели и философи. Притокът на диалекти и създаването на нови думи е вследствие на стремежа и необходимостта да се възвърне националното самочувствие. В българския език навлиза интернационалната лексика свързана с печата, с формирането на публицистичния стил, с науката и образованието.

В речника на книжовния език през Възраждането се възстановяват и много старобългарски думи, утвърждават се черковнославянските думи и домашната лексика.

Обогатяването на речниковия състав през Възраждането продължава и след Освобождението. Това е вследствие на няколко фактора: наличието на свободна българска държава; развитие в литературата и в просветното дело, появата на вестници и списания, превръщането на националния език в основен; развитието на науката, техниката.

3. Трети период, преходът от класово към безкласово общество с победата на пролетарката революция . Засилват се процесите в образуването на новите думи под влиянието на руския език.

В периода на социализма назрява необходимостта от много нови думи, поради възникването на нови обществени явления, форми на производството и управлението. С помощта на наставки се образуват много думи като: подравнител, замразвател, катаджия, моторист. Има и думи заети от руски език: заготовка, самодейност, новодомец, екскурзовод

IV.Източници за попълване на речника

1.Народните говори-включва:

А)думи, които са били общонародни преди историческото формиране книжовния език и са съставяли междудиалектен пласт

Б) думи, които за заемани, за да се заменят от чуждите думи- влак, заменя трен

В) думи, които са преминали като синоними

Г) думи, които навлизат, за да запълнят недостига на лексика в книжовния език

2.Книжнина- имат се предвид думите, които писатели и филолози въвеждат съзнателно за назоваване на нови понятия.

3. Чужди думи

Другите езици са пълноценен източник наред с останалите за попълване на речника на българския книжовен език. Чуждите думи могат да идват от сродни или близки по състав или произход езици. Думите от несродните езици по-трудно се възприемат и по-трудно се приспособяват към лексикалната система на нашия език.

1) думите могат да се заемат изцяло както със звуковата си форма, така и с установеното в чуждия език значение, но могат да преминат само с отделно свое значение или да се преосмислят семантически на българска почва

2) има различни пътища за проникване на чуждите думи в българския език- чрез културно, обществено-икономическо и политическо влияния с други народи. Някои думи са навлезли чрез насилствената асимилация (уподобяване) през робството .

3) Някои от чуждите думи са навлезли в активния речник на бълг. език, а други в пасивния. Съществуват и думи, които си остават чуждици, ненужни.

Основен принцип за възприемането на чуждите думи е тяхното подчинение на самобитната българска лексикална с-ма. Незвисимо откъде идват, те трябва да изпитат въздействието на с-мата, да добият български облик.

4. Домашна лексика- това са думите наследени от праславянски, прабългарски и старобългарски език. Това са думи, създадени на диалектна основа, преминали в книжовния език.

5. Думи от сродни езици- това са думи преминали в българския от другите славянски езици, главно от руски (пряко или чрез черковнославянски), сърбохърватски, чешки, полски. Най-силни са връзките на българския език с руския- те имат обща славянска основа- невежа, бодър, обявявам, хазаин, кънки

6. Думи от несродни езици- това са думите от арабски, турси и персийски език, които са преминали в българския под действието на различни икономически, политически и културни взаимоотношения в миналото. С насилствената асимилация през робството са се настанили турските думи, а чрез турски език- и думи от арабски и персийски- тенджера, буркан, хаймана, яхния, кавга и много др.

2. Думи от балканските езици-думи от гръцки, албански, румънски

Гръцките се различават по начина на проникване от турските. Една част от тях са резултат от асимилационни процеси, свързани с гръцката аристокрация и духовенство, а друга част чрез културните и политически взаимоотношения в миналото между двата народа- креват, килер, тиган, пирон, трендафил, Андрей, Атанас, Васил и др.

Румънски думи- навлизат чрез културните, политическите и икономическите взаимоотношения между двата народа- маса, кашкавал, бордей, далвера

3. Думи от класическите езици-еврейски, старогръцки, латински

*еврейски- голгота, месия, серафим

*старогръцки-аксиома, комета, грамофон, емблема

*латински- коледа, катинар, кумир, сак, сапун, табла

9. Думи от западните езици-влияние от италиански, френски, английски, немски и др.

*немски- преминали по пътя на културното влияние, с възприемането на техническите новости-абзац, айсберг, спринцовка, багер, бормашина,щанга, щека, грайфер

*френски- културно влияние адрес, аванс, актьор, амплоа, ансамбъл

*английски- културно влияние- кецове, клаксон, волейбол, бойлер, голф и др.

*италиански- културно влияние-авария, ария, соната

*испански- естрада, балатум

*португалски-кобра

Думата като основна речникова единица на езика

2010-10-14T10:59:00.000-07:00

--- Думата е основна речникова единица на езика. Във фонетиката думата е единство от звукове или верига от фонеми, обединени от едно ударение. В словообразуването думата е споение от различни по вид морфеми. В морфологията думата е словоформа, която се изследва според принадлежността и към определена част на речта и с присъщите и граматични форми и значения. В синтаксиса думата се приема за сегмент от изречението, който може сам по себе си с определена интонация да функционира като изказване. Думата е свързващо звено, в което се проектира цялата езикова система. Всички останали единици (морфема, фонема, словосъчетание, изречение) се разглеждат и съизмерват спрямо думата.

I. Определение на думата

Общоприето и теоритично точно и пълно определение на понятието дума все още няма. Съществуват различни дефиниции на това що е дума- някои са кратки, други обширни и подробни, но точно оформено определение не е изведено. Според А. Мейе „думата е резултат от свързване на определен смисъл с даден звуков комплекс, пригоден за граматична употреба”, а Брьондел разглежда думата откъм комуникативно-речевата й страна като „съобщение или елемент на съобщението”, Брумфилд като „минимална свободна форма”. Според Сепир „Думата е един от най-малките напълно самостоятелни късове изолиран смисъл, към който се свежда изречението”, а пък В. Винеградов стига до заключението, че „Думата е не само название на предмет или предмети, но и израз на значение, а понякога и на цяла система от значения”. Левковска определя думата като минимална езикова единица със следните особености: отразява в своето значение или други страни на реалната действителност; съчетава в себе си звучене и значение; характеризира се с граматическа оформеност; използва се в словосъчетания и изречения, или образува изречения. Според Н. Шански думите обозначават конкретни предмети и отвлечени понятия, емоции и т. н.

От определенията на думата в българското езикознание може да се посочат дефинициите на Л. Андрейчин- „Думата е езикова единица, изградена от звукове, която означава отделно понятие”, и на Вл. Георгиев и Ив. Дуриданов- „Думата е графически оформено звуково съчетание, свързано с определено значение и употребявано от някакъв човешки колектив”.

Думата се възприема за универсална езикова единица. Тя може да функционира като цяло изречение, но може и да съвпада с морфеми и дори с фонеми. Освен това са възможни случаи, когато една и съща единица се употребява като изречение, дума и морфема.

!!!!Понятието „дума” като езиков термин означава едновременно думата като речева, като езикова и речникова единица.

Решаването на въпросите за същността на думата са задачи на общото езикознание и общата лексикология. Като речникова единица думата в българския език се определя с общите признаци, характерни за нея във всички езици- звук или комплекс от звукове, които се употребяват самостоятелно в речта с определено значение.

II. Признаци на думата

1. Думата е двупланово, двустранно (билатерално) структуриран знак- единство от форма и съдържание. Формата на думата е нейната външна, материална страна, възприемана като комплекс от звукове (или букви), които имат някакъв смисъл. Едно съчетание от звукове е дотолкова дума, доколкото с него се изразява някакъв факт от живота и ако то е свързано постоянно с определено значение. Пример: уча е свързано със значението ‘давам някому знание, вещина, опитност’; звукосъчетанието къща със значението ‘сграда, постройка, в която живеят хора’. Като двустранно оформена номинативна единица думата се характеризира с исторически установена връзка между звучене и значение, между означаващо и означавано. Макар и условна тази връзка позволява думата безкрайно пъти да се възпроизвежда в речта и еднакво да се осмисля от всички. В езика не съществуват думи без звукова форма и без значение. Едновременно с това, думата трябва да е и граматично оформена. Няма думи извън граматичният строеж на езика, така както няма граматика без думи и фонеми извън думата. За лексикологията е важно съдържанието на думата. Думата отразява социалният и психологическият опит на човека и резултатите от познавателната му дейност.

2. Думата има асиметрична знакова структура със сложен семантичен състав. В парадигматичен план асиметрията на думата като езиков знак се проявява при така наречените недискретни езикови факти: при многозначните думи и омонимите, когато една дума, освен собствената си функция придобива и друга функция; при синонимите, когато на редица от означаващи съответства едно означавано. В синтагматичен план асиметрията намира израз при образуване на аналитични структури (словосъчетания), когато на две думи съответства един елемент от плана на съдържанието. Пример: каменни въглища- кюмюр. В семасиологичен план асиметрията се проявява при десемантизацията, когато означаващото се лишава от означаваното и думата загубва собственото си значение.

3. Семантична идиоматичност. Думите са съставени от морфеми, но значението на думата не може да се изведе поотделно от значението на морфемите, които я образуват. Идиоматичността на думата е в резултат от преосмисленото значение на съставящите я елементи, които загубват своята мотивираност и самостоятелност в състава на думата.

4. Думата е двустранно структурирана единица с две модификации- едновременно на езика и на речта. Езикът е явление, което може да се изследва само чрез актуализираните актове на речта. В езика думата е виртуален (възможен) и абстрактен знак (лексема). В речта думата е актуализиран знак- във вид на словоупотреби и словоформи, съдържанието на които се формира под влиянието на контекста и ситуацията.

5. Думата изпълнява и няколко функции

-номинативна (лат.nomen–име,nominatio- наименование)

-диференцираща и обобщаваща (сигнификативна) функция. Чрез думата като лексема се представят понятия и категории от реалния свят.

-комуникативна функция- в устната и писмената реч

-прагматична (експресивна) функция на думата. Намира израз в т. нар. експресивна лексика. С нея говорещите изразяват своите чувства, намерения.

III. Думата и другите значещи единици

1. Основното различие между думата и фонемата има семантичен характер. Фонемата е еднопланова единица. Тя е строителен материал на знака, елемент от знака. Тя се използва, за да се различат думите от морфемите и обратно. Фонемата ‘о’ служи за разграничаване на думите „ток” и „тук”, но тя няма семантична и формална самостоятелност , каквато има думата. Междуметието „О!”съвпада с фонемата „о”, но междуметието е дума, с която се изразява емоция. Съгласната „с” е фонема, но предлогът „с” е служебна дума.

2. Общо между дума и морфема- те са носители на информация в системата на езика. За разлика от морфемата думата е самостоятелна значеща единица. Думата притежава различни способности, които определят и нейната самостоятелност- думата може да бъде част от изречение, да има синтактични функции или сама да образува изречение. Пример: Времето е студено.- имаме 3 отделни думи /време, е , студено/ и тяхното място може да се промени: Студено е времето.Освен това между отделните думи може да се вмъкнат други думи : Пример: Времето днес не е много студено. Такава самостоятелност каквато имат думите в изречението, морфемите не притежават. Морфемата не може да се използва свободно извън думата. Морфемите се свързват по строго определени правила в състава на думата. Учител се състои от морфемите уч- и –тел. Някои думи могат да се състоят само от една коренна морфема като например „но, там, дом, лост”, но те не са морфеми, тъй като не са смислово и формално самостоятелни. Предлозите като самостоятелни единици се отделят от думата, с която се свързват- от село, на море, на планина, но когато предлозите са морфеми, те не могат да се отделят от корена на думата. Пример: откритие, открай и др.

Думите за разлика от морфемите могат да имат морфологични признаци (род, число, време, лице) и да изпълняват самостоятелна функция в изречението- могат да бъдат подлог, сказуемо, определение . т. н. Морфемите могат да се делят на словообразователни и формообразователни в зависимост от характера на изразяваната информация. Най-близко до думите са словообразователните единици- наставката –тел носи информация за лице, свързано с определена професия (учител), или за предмет, с чиято помощ се изразява действие (разтворител). Формообразователните морфеми имат граматична функция. Пример: морфемата –и е окончание за множествено число (учители, ратворители)

3. Дума и словосъчетание.

Словосъчетанието е синтактична единица с ясно изразена граматична връзка между компонентите му. В словосъчетанието може да има повече от една дума, като всяка дума е граматично оформена и има номинативна функция- синьо небе, вземам думата. Думата се отличава от словосъчетанието по своята непроницаемост и единно оформление. Вътре в състава на думата не могат да се вмъкват думи, така както това е възможно при словосъчетанията. Пример: синьо пролетно небе, вземам пръв думата. Семантично най-близко до думата са устойчивите (фразеологични) словосъчетания. Отношенията между дума и словосъчетание могат да се разглеждат като родово-видови.

4. Дума и изречение. Думата е част от изречението, но тя не изразява съобщение.

ИЗВОД:

Думата е смислова единица (за разлика от фонемите); тя свободно се възпроизвежда в речта (за разлика от морфемите, които се възпроизвеждат като част от състава на думата); тя е най-малката и свободна възпроизводима единица в речта (за разлика от словосъчетанието), участва като номинативна единица в построяването на изказването.

IV. Форма и съдържание на думата

Думата е единство от форма и съдържание. Тя има материална страна (план на изразяване) и идеална страна (план на съдържание). Двете страни на думата не могат да съществуват изолирано една от друга, тъй като без външната страна, думата не може да чуе и възприеме, а без смисловата и страна не може да се разбере.

Планът на изразяването обхваща звуковата обвивка на думата и особеностите в изговора и, словообразователният и морфемният и състав, съотношението между морфемите, които я изграждат (корен, представка, наставка и т.н.). Планът на изразяването се дели на фонетични, словообразователни и граматични сегменти. Във фонетично отношение думите са съставени фонеми. В словообразователно отношение- на морфеми. В граматично отношение изменяемите думи имат основа и формант (афикси)- сладко- основа сладък и окончание-о.

План на съдържанието се свързва с граматичното и лексикалното значение на думата. Лексикалното (речниково) значение отделя думата като самостоятелна единица и обхваща словообразователния и строеж- определя се от основата на думата. Граматичната значение (определя се от окончанието) обхваща морфологичния строеж на думата (род, число, време, лице), граматичното й значение и синтактичната й служба. Всички варианти на дадена дума в речта са нейни словоформи. Една от словоформите се приема за основна или речникова ( това е тази дума, която се пише като заглавна в речниците). Пример: при глаголите се взема формата за 1 л. ед.ч. сегашно време, изявително наклонение (чета, рисувам, говоря), а при съществителните- дума, която не е членувана и е в ед. ч. (бюро, молив).

V. Видове думи

1. Според значението и граматичните им особености, думите се делят на различни части на речта. Частите на речта са изменяеми и неизменяеми.

ЧАСТИ НА РЕЧТА:

ИЗМЕНЯЕМИ

1. Съществителни имена

2. Прилагателни имена

3. Числителни имена

4. Глагол

5. Наречия

НЕИЗМЕНЯЕМИ

6. Съюз

7. Предлог

8. Частица

9. Междуметия

Изменяеми- променят се техните граматични признаци (съществителни, прилагателни, глаголи, местоимения, числителни), неизменяеми- не се изменят по граматично значение (предлози, съюзи, частици, междуметия и наречия). Междуметията не са нито служебни думи, нито пълнозначни думи. Междуметията не означават понятие. Те са думи, с които се изразяват различни чувства- радост, болка, тъга, скръб, съжаление и др., те изпълняват комуникативна, а не номинативна функция.

2. В зависимост от функцията, която изпълняват в изречението думите се делят на: самостойни- изпълняват самостоятелна синтактична служба в изречението-съществителни, прилагателни, глаголи, местоимения, числителни, наречия, междуметия; несамостойни- имат служебен (помощен характер). Тук влизат служебните думи- предлози, съюзи, частици. Служебните (непълнозначни) думи не могат да се използват като самостоятелни части на изречението, те са служебни (или помощни думи), които служат за свързване на пълнозначните думи в единно изречение.

3. Според словообразователната си структура думите се делят на: прости- думи, които имат само един корен (книга, хълм, вик), сложни-от два или повече корена и представляват един непрекъснат звуков комплекс (психофизически, старопланински, земеделие), съставни- думи, които включват два или повече разделни комплекса (въпреки че, като че ли, може би.)

VI. Варианти на думата

1. Лексикални варианти- това са различните разновидности на една и съща дума. Пример: отдалеко, отдалече, отдалеч; жаден, жеден,, жъден

Дублети- дума с две разновидности. Пример: реторика и риторика; жътва и жетва, чемшир и чимшир, днес и днеска, дважди и дваж.

2. Фонетични варианти- най-разпространени, повече от 300 наброй, и правоговорната норма ги приема за равноправни. Пример: лястовица-ластовица, вишна-вишня, обеца-обица, стебло-стъбло, пришълец-пришелец.

Фонетични варианти възникват и при изговора на заети думи, поради различните пътища и начини на заемане: хиподром-хиподрум, къмпинг-кампинг.

3. Правописни варианти- тези варианти се ограничават само в случаите на слятото и разделното изписване на някои думи като след обед- следобед, пред вид-предвид, до виждане- довиждане.

4. Лексикални морфологични варианти

Делят се условно на две групи: А) морфологични варианти с различен граматичен род- диплом-диплома, синтез-синтеза, анализ-анализа, апотеоз-апотеоза, маншет- маншета, флот-флота, контур-контура, сгур-сгурия, компонент-компонента;

Б) словообразователни варианти- арап-арапин, душман-душманин, химчен-химически, хулник-хулител, молдованин-молдовец, алгебричен-алгебрически, плач-плачене, лочешки-ловчански, блед-бледен, чер-черен, насън-насъне, лежешком-лежешката. При словообразователните варианти често се нарушава тъждеството на думата, защото някои от тях се различават по значение и употреба. Пример: ръст-ръстеж, боксирам-боксувам, заслушвам-прослушвам.

VII. Лексема- lexis- от гръцки език- дума, израз

Лексемата е дума на езиково равнище, която в речта съществува под формата на различни лексико-семантични варианти (алолекси или словоформи), т. е тя е инвариантна единица която обединява всички фонетични, граматични и семантични варианти на думата в речта.

В повечето случаи терминът дума и лексема означават един и същ факт на езика, но те се различават в случаите, когато се с дума се назовават служебните думи и формите на думата. Пример: земя е едновременно и дума и лексема, но предлогът в, съюзът но са служебни думи. Пример: Гарван, гарвану око не вади-има 5думи, но три лексеми:гарван, око, вадя.

Алолекси на лексемата ГРАД са: град, градът, градове; чета, четеш, четох, ще чета са алолекси на лексемата ЧЕТА.

Глосемема- да проверя в тълковен речник

Парадигма (гр. paradeigma- пример, образец) на лексемата-

с-мата от граматични форми, които се отнасят към една лексема. Парадигмата на небе включва следните словоформи (алолекси)- небе, небето, небеса, небесата

VIII. Словообразуване- нарича се още деривация

1.Определение-деривация (отклонения)- термин, който се свързва със образуването на нови думи с помощта на форманти (афикси-представки и наставки).

Декорелация- при нея се изменя характерът или значението на морфемите и съотношението им в думата.

2. Словообразователен модел- модел, по който се построяват и обединяват всички производни думи (нови думи).

Словообразуването е съвкупност от :

А) продуктивни модели - моделите, по коите се създават нови думи. Такъв продуктивен тип могат да бъдат наставките ост – яркост, радост, същност, относителност; или ира и изира- тренирам, сигнализирам, стопирам

Б) непродуктивни модели- които не образуват нови думи

@@@Словообразователен тип с наставка. Пример- с наставка ик (физик, химик, историк).Тези думи се съотнасят към еднотипни основи- физика, химия, история, и имат общо значение ‘названия на лица по професия’.

3. Думите в словообразуването се делят на две групи:

А) непроизводни (първични)- думи, които не се образуват от други думи- вода, глава, бия, пея, дом, небе, път. Непроизводна основа- това е основа, която се състои само от една морфема (нив-а, рос-а, неб-е), непроизводните думи не могат се разчленяват на отделни морфеми

Б) производни (мотивирани)- думи, които се образуват от други думи и имат произвеждаща основа. Пример: летен от лято, отмъщение от мъст, горист от гора.

а) производните думи, които имат граматични форми се състоят от две части: производна основа- основа, която се образува от друга основа. Тя трябва да има корен и поне един афикс (представка и наставка). Пример: пред-град-/и/е; окончание.

Една дума е производна само, когато във езика тя има съответна по значение и форма произвеждаща основа- смелост- смел(основа), посрещач- посрещам, покрив- покривам

4. Ономасиологични категории

А) Модификационно оносомалогичен тип- свързва се с това че към понятието (думата) се прибавят нови семантични отенъци. Пример: умалителни съществителни имена: мост- мостче, кораб-корабче, пиле- пиленце; превръщане на съществителни от мъжки в женски род- лекар-лекарка, певец-певица, аптекар-аптекарка; на съществителни имена и глаголи със субективна оценка на изразяване на увеличен или намален размер и степен на признака, на неодобрителност и пренебрежение (сняг-снежец, сол-солчица, гледам-гледкам).

Б) Мутационно ономасиологичен тип- изгражда се между еднакви или различни части на речта. Този тип се характеризира чрез прякото или опосредственото му отношение към друг предмет, действие или признак или друга понятийна категория. Пример: бъчва-бъчвар, мечта-мечтател, красив-красавец, стар-старец, нося-носител. Изходната дума (бъчва) се променя като се включва към друг понятиен клас, в чиято рамка се определя чрез даден признак.

В) Транспозиционен ономасиологичен тип- Такъв тип имаме когато една дума, принадлежаща на даден понятиен клас се променя и се включва в друг клас. Една част на речта може да се превърне в друга част на речта- прилагателно в съществително за означаване на качества и признаци (Пример: хубав-хубост, смел-смелост, лесен-леснина, бял-белота, син-синева, зелен-зеленина; съществително в глагол (плач-плаче, стар-старее)

5. Начини на словообразуване

А)морфологичен- при него се използват представки, наставки, съединителни гласни и основа. Пример: автор-съавтор, радост-нерадост, мисля-размисля, музика-музикант, вчера-вчерашен, не-щаст-ен, на-пръст-ник, проход-проходя

Б)неморфологичен- не възникват чрез модели, а чрез преобразуване на готови словосъчетания без изменение на звуковия състав

-семантичен- свързва се със многозначността. Пример: богородичка като Богородица и богородичка като цвете

В)лексико-синтактично словообразуване или срастване- образуват се главно прилагателни, омоними на словосъчетания

С)морфологично-синтактично словообразуване- словообр., при което една дума или словоформа преминава от една част на речта в друга

СУБСТАНТИВАЦИЯ-

АДЕКТИВАЦИЯ- преминаване на една част на речта в друга част на речта

АДВЕРБИАЛИЗАЦИЯ- преминаването на същ., пригателни, числителни и глаголи в наречия. Пример: даром (дар), болезнено, тичешком.

ПРОНОМИНАЛИЗАЦИЯ- означава местоимения. Пример: един ден- някой ден

АБРЕВИАЦИЯ- образуват се нови думи чрез съкращаване на устойчиви словосъчетания- БАН, БДЖ, мед. Сестра

КАЛКИРАНЕ- превеждане на чужди думи, морфема по морфема